Доброто и злото са дихотомия (разделяне на обема на дадено родово понятие на две противоречиви видови понятия, от които едното представлява отричане признаците на другото) във философията, етиката и религията и същевременно нормативно-оценъчна философска категория, относима към оценка на социалните явления, действията и мотивите на Homo sapiens-а. Която дихотомия в обобщена форма означава, от една страна – дължимото и нравствено позитивното, и обратното – нравствено негативното и осъдимото.
Така пише в публичните справочници, в частност в Уикипедията, от която (освен един от друг) у нас преписват и професорите. Понеже за тях науката си е занаят – скрита форма на алъш-вериш с политиците. Ще кажете: нищо ново под слънцето – така е било отпреди Ленин, Сталин и Тато. В смисъл, че елитите (включително интелектуалните) са по презумпция продажни. Като формулировката на резултата от покупко-продажбата на българската интелигенция се приписва на Хемингуей. Който няма значение дали е казал или не е казал, че "под интелигенция в България се разбират хора, придобили достатъчно знания, за да престанат да бъдат честни". Важното е, че това е вярно. Което е същината на нещата, ако и тази същина (не само в политиката) често да ни убягва. По-различни (всевъзможни) причини, като във всеки случай това се отнася с особено голяма сила за социализЪма като анти-религия, плюс 30-те години пост-социализъм под формата на фасадна демокрация като продължение на социалистическото лицемерие. През който 77-годишен период от т. нар. народна (национална) интелигенция успяват (само) доносниците – с различни качества плюс задължителната подлост.
Затова дихотомията не трябва да е основание за смесване (и още по-лошо: за разместване до смяна и дори размяна на местата) на доброто и злото. "Истинската дихотомия регистрира реално и изчерпателно разделение, което стъпва върху устойчиви вътрешни признаци на отделените части. Разликата не е ситуационен ефект, а дори бидейки контекстуално обвързана, се състои в непроменливи съдържателни принципи", разсъждава режисьорът Стоян Радев. Според когото, "реалното разделение не предполага фалшива употреба на дихотомията с цел да се придобие моментна политическа легитимност. То поставя условия, диктуващи отношения, които не се влияят от произволната конюнктура".
От научна (па и ненаучна, нещо като научно-популярна) гледна точка не доброто, а злото е предизвикателството (основанието) за формиране на ценности (правила и норми) в религиите, морала и философиите. Защото от него идва опасността при противопоставянето му на доброто, което в преобладаващите случаи не става вътре в човека, където трябва да става, а се проявява в сблъсък между хората, често с трагични последици. Което обяснява и хуманитаристът проф. Цочо Бояджиев: че е правилно противоборството добро-зло да не е между добрите и лошите нации, етноси, социални групи и т. н., а между доброто и злото вътре в човека. Защото "триумфът на доброто се постига не чрез някакъв вид социално инженерство, целящо да унищожи или неутрализира "лошите", а чрез нравствено и интелектуално усъвършенстване. Бавен и нелек, но единствено възможен път за надмогване на злото" – чрез изкупване на греховете.
Засега обаче това е реалното положение: сблъсъците между злото и доброто са все още под формата на външни конфликти, от които последиците са трагични, независимо кой побеждава. И не само защото егоизмът, завистта и омразата по-често от любовта движат (мотивират) събитията (от семейни скандали през съседски и роднински крамоли до световни войни), но и защото злото служи за оправдаване на слабостта у хората. От една страна, понеже всички са вършили (при това по-често) лоши неща, от друга – понеже повечето не си правят труда да се променят за собствено, камо ли за доброто на другите. И въпреки това "истинското морално усилие, в което се опитваш да правиш добро, а не просто да критикуваш лошото, си струва – смята Стоян Радев. – Много по-трудно е, защото собственото съдържание на доброто се разгръща бавно и зависи от много деликатни настройки и проверки. То не се побира в лозунги, не дава ефектно предимство, не се налага силово, а се разкрива в детайлите и нюансите, които постепенно, но сигурно създават една сложна и всеобхватна хармония. Точно тези характеристики го отличават от лошото и, за да не става като него, те трябва да се пазят."
Иначе "аз съм добър, защото ти си лош", е логически фокус, с който много почитически звезди се опитват да омаят публиката и да получат нейната подкрепа, обяснява Радев. Давайки пример с най-популярната световна спекулация – комунизма. Който е добър като противник на фашизма. И с който "претекст се оправдава налагането на режим, като му се преписват положителни характеристики, доколкото победителят над лошото по подразбиране е добър. Но добър ли е собствено?"
Освен това, злото много разчита на божественото всеопрощение, защото на практика прошката отрича злото. Какъвто особено показателен в това отношение е примерът с Хайнрих Хайне. Чийто живот и творчество не са изрядно богоугодни и затова, когато чул до смъртния си одър да шепнат: "О! Бог със сигурност ще му прости", отговорил: "Разбира се, че ще ми прости! Това му е работата". Уместна ирония, след като християнството по принцип не говори за зло, а за по-голямо и по-малко добро. Тоест, злото е по-малкото (и то при положение, че вършителят знае, че има по-голямо) добро. И именно по-малкото добро се смята за оспорване на божествената подредба, отвръщане от Бога, приемано като акт на "произвеждане" на моралното зло", пояснява проф. Цочо Бояджиев.
Отвръщане, което според религиозната практика, се обуславя от три фактора: от грешка, която може да бъде поправена по пътя на правилното размишление; от липса на сила (например поради неудържимостта на страстите) да се избере онова, което със сигурност се знае като по-добро; и само в краен случай от злонамереност или лошавина, доколко след грехопадението човек познава злото и възможността да го избере е отворена опция пред него. Та чак злоумишлените постъпки се санкционират чрез покаятелните практики и наказанията.
Прочие, тук му е мястото да подчертаем, че въпреки всичките подозрения в лицемерие, самото покаяние или искане на прошка не е лесен процес. Като трудността, според френския философ Реми Брак, се дължи на две обстоятелства: от една страна, понеже прошката "не може да бъде дадена на онзи, който не я иска", от друга – че самото искане на прошка е свързано с първоначално неудобство, което "изисква възпитание, което не всички са имали шанса да получат". И което у нас хронично липсва. Особено в обществен план. Възпитание, което не са придобили нито комунистите, нито фашистите, условно казано, за да поискат да им простим за стореното спрямо нас или нашите предци в миналото. Защото искането на прошка е и признаване за стореното зло. И затова, според Брак, се случва "когато престъплението се е утаило". Ако въобще се случи. Защото във всеки случай е нужна "голяма морална сила, за да простиш, вместо да се отдадеш на омразата или злопаметността".
И накрая: няколко думи за доброто, необходимостта от правене на каквото е безспорна. Лошото при него е, че театралното юрване на хората да го правят обикновено става по големите религиозни и други празници. Което само по себе си е купуване на индулгенции, които религиите уж отдавна са отрекли, но с които техните представители продължават да търгуват. Защото, въпреки заръките на пророците, все още няма кой да изгони търговците от храма. Апропо, това не е в интерес нито на политическите, нито на икономическите господари, от която ситуация продавачите на вяра (ще) продължават да се възползват.
