Това не са думи на Исус, Мохамед или Буда. С тях започва знаменитият сборник с новели за живота, любовта и смъртта "Декамерон", създаден от Джовани Бокачо след чумната епидемия през 1348 година в района на Флоренция.
Човешкият живот протича на един дъх и в масовия случай с не особена мъдрост в делата на всеки от нас. С някаква изначална интуиция преминаваме през страстите, радостите и неволите на света, разчитайки на късмета и предопределението, при което обикновено се замисляме само при среща със смъртта, сполетяла наши близки или оказала се пред нас, но по някакъв начин сме я заобиколили. Минаваме през щастливи и нещастни ситуации, в каквато сега се оказахме не един град, област или държава, а целият свят. Затова и свързваме най-логичното обяснение на царския вирус, ако не с Божие наказание, то с Божие предупреждение.
Но както пак религиите ни учат, животът е по-силен от смъртта, тъй че не трябва да се живее в безкраен страх. Независимо дали сме здрави или болни, силни или слаби. При което най-оздравителната мярка е любовта. Както казва възпитаникът на университета в гореспоменатата ренесансова Флоренция Марсилио Фичино (1433-1499) има една смърт, но две раждания. И второто раждане е любовта. Нещо, което и Исус, и Йовков ни казват и показват, макар разликата между божествената и човешката любов да е колкото от небето до земята. Която разлика, за да разберем, към кого другиго да се обърнем, ако не към писателите, богословите и философите.
Разбира се, не е трудно и сами да се досетим, че човешката любов е по-несъвършена, затова и нетрайна. При всички случаи обаче и тя "е едно овечностяване на възлюбения и радикално освобождаване на влюбения. И в този смисъл любовта е благословение", твърди богословът Калин Янакиев. Като първата стъпка в любовта е да отдадеш душата си на любимия, както смята гореспоменатият италиански философ, теолог и астролог Марсилио Фичино. Което отдаване е смърт за твоята душа, защото тя излиза извън тебе, но тя отива у другия и когато срещне ответната любов, се връща, така че ти с една смърт печелиш два живота.
Ето в този ред на мисли се обяснява и родителската любов. "Майката или родителят е готов наистина да умре за детето си съвсем буквално, само и само да бъде продължен неговият живот", смята философът проф. Георги Каприев. Давайки пример с разказа на Радичков, "дето старият циганин седи пред къщата и неговите циганчета се мърлят в една локва, окаляни до уши, а той ги гледа и казва: лебеди мои".
Що се отнася до божествената любов, според Калин Янакиев, Бог е любов по начин на съществуване. Тъй като "Отец не съществува в Себе Си, Той съществува в Сина. И Синът не съществува в Себе Си, а съществува в Отца. И затова Бог е Дух на любов, Дух Свети, трето, тоест това е начинът на съществуване, това е абсолютната любов."
В който божествен смисъл "евангелската агапе (принципната, самопожертвователната любов – бел. на а.) е не просто любов към майката, бащата и пр., а любов към ближния, към всеки ближен – коментира религиозният теоретик проф. Владимир Градев. – Това е любов незаинтересована и от гледна точка на тази незаинтересованост тя е в някаква степен в напрежение с ероса, който търси във всичко своето удовлетворение."
От което излиза, че богът на любовта, страстта и секса Ерос е свързваща трансмисия между земната и божествената любов. Той "е син на препълнения и опиянен Порос и на изтерзаната Пения, на пълнотата и на празнотата”, обяснява плътското влечение Калин Янакиев. Когато обаче има отношение към божествената идея за продължението на рода, „еросът изглежда не е рожба между Порос и Пения, а е манифестация на самата пълнота, на самия Порос", допълва Янакиев. Според когото и "в земни условия еросът се опитва да постигне един абсолют и този абсолют се нарича личност".
За да се поддържа обаче, "еротиката, включително еротиката в най-вулгарния смисъл на думата, трябва да съдържа в себе си някаква тайна. Трябва да съдържа някакъв, макар и въплътен, но все пак абсолют, който да предизвиква това непрекъснато напредване на ероса, което не може да спре. Ето това го няма в свръхсексуализираната съвременна култура и поради тази причина аз казвам, че съвременната свръхсексуализирана култура е вечерен полусън на ероса, остарял ерос – ерос, който бавно и постепенно се е отпуснал в своя ентусиазъм", обяснява проф. Мирослав Янакиев. Според когото, тук ние винаги сме неудовлетворени, защото живеем крайно. "А там ще живеем вечно, каквото и да означава това. И вечно ще потъваме в тази безкрайност, вечно и безкрайно ще вкусваме тази безкрайност.”
Как е там (горе) е ясно за безкрайно вярващите. Докато ние само се досещаме. И то с помощта на произведения не само като тези на Бокачо, но и на неговия учител Данте, чиято "Божествена комедия" е основополагащ духовен репер за човечеството, макар по идеологически причини да е известна у нас повече със своя "Ад", отколкото със своя "Рай". Но и по други причини. Както казва проф. Каприев, "когато някой вземе, че прекали малко с метафорите, се стига до прекрасни произведения на изкуството, за които всички се сещаме, но някак си не искаме да цитираме". Смятайки любовните думи за слабост.
Най-вероятно понеже тук, долу, освен влюбване, има и разлюбване. Даже, според изследователи в медицинския факултет на Националния университет на Мексико, любовта може да продължи не повече от четири години, обяснено с физиологични причини. Освен това, "след любовта остава наранена суета. Метален вкус на несполука в устата. След любовта остават други хора и други жени. След любовта не остава нищо", твърди Момо Капор. Затова е имало, има и ще има философи, които смятат, че любовта не покрива изцяло нашия начин на съществуване. Някои стигащи до крайности като епикурейците. Според които „висшата ценност е независимост: да нямам зависимост от храна, от това и онова, апропо да не завися от други хора, включително от такива, в които се влюбвам – обяснява Георги Каприев. – Перфектният епикуреец и перфектният стоик е перфектният невлюбващ се човек."
В каквато посока и световната здравна организация едва ли не бе принудена да класифицира любовта като психическа болест. Със следните общи симптоми: натрапчиви мисли за някой друг; резки промени на настроението; завишено чувство за собствено достойнство; самосъжаление; безсъница и чести събуждания; необмислени, импулсивни постъпки; вариране на кръвното налягане; главоболия; алергични реакции; натрапчиви идеи...
В заключение, на прага на царството на Танатос (богът на смъртта), в т. нар. Чистилище, всеки си мисли за своето най-важно. Един – за парите, апартаментите и колите, друг – за близките и децата, трети – за всички хора и за смисъла от цялото житейско упражнение. Първите съжаляват, вторите се надяват, третите са щастливи. Във всеки случай след пандемията от коронавирус "ще сме по-бедни, но по-човечни. А това ще изравни везната на щастието ни", написа Георги Господинов.
