С просто око се вижда, че актуалните българи не дооценяваме шанса си за живот. Не става въпрос за инстинктивното оцеляване или преживя(ва)не на животните – не ценим осмисления живот. Повтаряме като папагали имената на Паисий, Раковски, Ботев и Левски, но не вникваме в смисъла на техните животи. Както и в животите на хилядите знайни и незнайни войничета, оставили без време кости по фронтовете. Забележете за какво! За свободата на Третото българско царство! Не за феодалите и чорбаджиите преди това, за които продажни историци разказват празни приказки. Нито за партийните секретари след това, когато всичко бе профанизирано, при това за дълго, понеже пък след 1944 година, ако някой бе набеждаван за герой или за загинал достойно, то бе по погрешка. Станало или за прикриване на криминално деяние, или за опазване на еднопартийната власт – масова ситуация, не толкова възпитавана в съзнанието на българите, колкото втълпявана в главите им чрез механизмите на насилието, страха и лицемерието.

   Нещо, което, за съжаление, от десетина години упорито се възпроизвежда. Не намаляват тълпите от набедени просветители и учЕни, които насаждат (пред)убеждението, че България не върви на добре, не защото управляващите поголовно лъжат, крадат и убиват, а понеже продължаваме да нямаме "съзнание". При това в повечето случаи става въпрос за същите българи, на които 45 години безуспешно наливаха такова съзнание. За да разберем в края на краищата, че то (съзнанието) идва веднага, щом прекрачим границата. Проблемът е, че с напускането на българската територия осъзнаването (както и освобождаването) става индивидуално, най-много семейно. И което е най-лошото – временно. Защото веднага, след като се върнем в рОдината и се огледаме и ослушаме, разбираме, че съзнанието ни пак си е отишло.

   Та още колко години ще ни баламосват с мантрата съзнателна недостатъчност, един Господ знае? Да се надяваме, че няма да са чак 45, макар на мутрите поне толкова да им се иска. Затова често ни подсещат за Мойсей. (Много им разбират тиквите от Мойсей!)

   В културологичен разговор за човешкото пространство по първи български философи  от категорията на професорите Мирослав Янакиев, Цочо Бояджиев, Георги Каприев и Владимир Градев стигат до убеждението, че главното, по което антропологичното пространство се отличава от физическото, е понятието Дом. Което вътрешно пространство, според Янакиев, е важна опозиция на външното "не толкова в метафизическия, колкото в психологическия смисъл". Определено в психологическия, съгласяваме се ние, особено когато ще се дефинира българския му вариант. Освен това, Домът, според Бояджиев, е "особен "стереометрон", който "има своя основа, своя дълбочина и своя повърхност, които във физико-пространствения смисъл може да са на едно и също място". Може да са, но може и да не са. Дето се казва, има място за дискусия. Фокнър смята географията за бедност на въображението, но японските (и не само) пенсионери, които обикалят планетата (а вече и космоса) с фотоапарати, не мислят така.

   Домът, според Каприев, е огнището вече не на полиса, не на държавата, не на космоса, дори престава да бъде божественото огнище, а напротив, той е "моят център", на този aftOs (това, аз), което/който "се изисква във втората Божия заповед, когато се казва: "Възлюби ближния си като себе си", защото ако го няма този себе си, как да обичам мой ближен, с какво, с какъв ресурс."

   Апропо, за да омекоти божествения (но засилвайки така човешкия) субективизъм, на четвъртия професор Градев му се струва, че говорейки за пространството, "никога не можем да избегнем положението и движението на нашето тяло и посоките, които то задава – ляво, дясно, горе, долу и т. н." Демек, извън човека е съмнително дали има обективно физическо пространство. Относно което може да се спори, но не това е важното сега. Важното е как актуалният българин възприема пространствения "стереометром" Дом, както вече споменахме, в психологическия смисъл, понеже в метафизичния и на Стивън Хокинг би му било трудно да го обясни.

   Прочие, след катастрофата на реалния социализъм, в който всичко беше общо, българинът се люшна в другата крайност, развивайки чорбаджийски (господарски, насилнически) наклонности. При това (!) само у дома, защото в общественото му поведение хич не се забелязва да е господар на държавата си. Която асоциалност (обществена непригодност) говори, както за неспособност за възприемане на свободата като отговорност, а оттам и като ангажимент за нейното отстояване, така и за неспособност да съучаства в някакви колективни усилия за подобряване живота на нацията, па и на семейството си. Щото първата работа на забогатялото българско парвеню е или да се скара с брат си, или да си смени жената. А без сътрудничество помежду гражданите нито една нация не е оцеляла, камо ли просперирала. Докато ние сме заедно, само доколкото ни принуждават обстоятелствата, констатира философът журналист Тони Николов.

   След Десети ноември се люшнахме в джунглата на материалното, без обществото да има нужните за капитализма с човешко лице морални ограничители, сложени от трайни културни традиции или авторитетни държавни институции. Затова го направихме с целия разрушителен егоцентризъм, на който сме способни. Затова и до ден-днешен публичните ни сектори са прогнили от фалшиви постижения, корупция и лицемерие: култура, здравеопазване, образование, съдебна система – пунта мара в бяла премяна. А нароилите се "честни" частници произвеждат преди всичко (и в големи количества) парвенющина. Защото и в държавното, и в частното не осъзнаваме както връзките между тях, така и смисъла на материалното като продължение на духовното.

   Нa мaлкo хoрa e извecтнo кaквo ce cлучвa c тялoтo, cлeд кaтo чoвeк пoчинe.
Някoлкo минути cлeд cмърттa мoзъкът зaпoчвa дa ce влoшaвa пoрaди липca нa киcлoрoд, тъй кaтo мoзъкът е 70 % вoдa, уточняват от сайта zdrаvе.tо. Имуннaтa cиcтeмa cпирa дa прoтивoдeйcтвa нa микрoбитe. Тe ce придвижвaт пo вeнитe към чeрния дрoб и жлъчния мeхур, кaтo ce хрaнят c тeзи oргaни. Тoвa e и причинaтa цвeтът нa тялoтo да  cтaвa жълтeникaв. 2 дo 4 дни cлeд cмърттa микрoбитe зaпoчвaт дa ce рaзпрocтрaнявaт нaвcякъдe. Тe прoизвeждaт тoкcични гaзoвe, кaтo aмoняк и ceрoвoдoрoд, кoитo прeдизвиквaт нaбъбвaнe и cмрaд нa тялoтo. Cлeд три или чeтири мeceцa жълтo-зeлeният цвят ce прoмeня в кaфeникaвo-чeрeн пoрaди фaктa, чe кръвoнocнитe cъдoвe ca ce влoшили. Мoлeкулнитe cтруктури ce унищoжaвaт, тaкa чe тъкaнитe ce прeвръщaт във вoдниcтa мaca. Cлeд eднa гoдинa дрeхитe ce рaзпaдaт зaрaди киceлaтa тeчнocт нa тъкaнитe. Cлeд 10 гoдини влaжнaтa cрeдa c ниcкo cъдържaниe нa киcлoрoд прeдизвиквa химичecкa рeaкция, кoятo прeвръщa мaзнинитe в caпунeнo вeщecтвo, нaрeчeнo тeжък вocък. Cлeд 50 гoдини тъкaнитe нaпълнo изчeзвaт, ocтaвa caмo мумифицирaнa кoжa и cухoжилия. Cлeд 80 гoдини кocтитe зaпoчвaт дa ce рaзпaдaт, тъй кaтo мeкият кoлaгeн вътрe в тях прecтaвa дa cъщecтвувa, кaтo нe ocтaвя нищo другo ocвeн крeхкa минeрaлнa cтруктурa. Вeк пo-къcнo и пocлeднитe кocти ce прeвръщaт прaх и ocтaвaт caмo зъбитe, пише в zdrаvе.tо.

   И какво следва от тази грозна картинка? Следва поредното неизбежно отрицание на материализма като жизнена философия, както и на историзма като негова патерица, при положение че археологията, върху която главно се гради историята, се оказва пълна измама. Явно единствената реална следа от човешкия живот е оставащото нематериално и нетленно, детерминирано от духа. В което е и смисълът на човешкия живот. Доказвано от цялата човешка култура. И даваме пример с разказа на Йовков "Песента на колелетата", където в края на живота си майсторът на каруци се отказва да построи чешма като знак за пребиваването си на този свят и като следа от своя майсторлък. Осъзнавайки, че радостта, която разнасят каруците му из Добруджа, е много по-важна за хората, защото се предава от поколение на поколение като вярата в Бога – бил той Исус, Мохамед, Буда или бил кой бил.

   Що се отнася до страховете ни от военни сблъсъци, в глобалния свят войните вече не са за територии, а за умовете и сърцата на мигриращите хора. Водят се не на бойното, а на културното и религиозното поле. При което обаче опасността от заблуди и лъже-пророчества си остава. Съществувала едно време поради прекалено малко, а сега – поради прекалено много информация. И за да избегнем тази опасност, трябва да поддържаме критично и здраво мислене по отношение на всичко, което ни се поднася от политици, поети, папи и патриарси. Мислене, което отдавна се възпитава във водещите общества, но за каквото буквално плаче българската образователна система.

"...за неспособност за възприемане на свободата като отговорност, а оттам и като ангажимент за нейното отстояване, така и неспособност да съучаства в някакви колективни усилия за подобряване на живота на нацията..."

Това е нещото, около което се върти голяма част и от моето философско разбиране за нас, българите, за съществуването ни като народ, нация и държава. Два плюса от мен!!!