Англичаните схващат и свободата като ливада. Която станала годна за игра на демокрация преди 200 години. След предишно 200-годишно поливане, косене и потене. Футболът и демокрацията вървят в пакет с английския език. И най-вероятно те са оная ренесансова амброзия, която, от една страна, релаксира хората, от друга – удовлетворява въжделенията им, тъй като ги привлича от цял свят.

   Що се отнася до ливадата, ние, българите, сме я докарали на външен вид – варосали сме шапрона за Шенген, но не да го ползваме по предназначение и правила, а да го показваме на чужденците. Па ние да си мишкуваме извън навеса и скритите камери, като наритваме и изтръскваме джобовете на държавата, с перспектива да правим същото с Европа. Дорде направим митническия Свиленград по-голям от митичния Филипополис. Уж прецаквайки се един-друг, а оказвайки се в края на краищата всичките прецакани.

   Както правим и с историята. В която интелектуална, но не дотам интелигентна, дейност на хронология го докарваме по-добре от швейцарски часовници, но не и на достоверност. По отношение на която сме си останали същите праисторически лъжци и конекрдаци. Които европейците от Брюксел експериментално се опитаха да променят. Допускайки ни в царския двор, за съжаление при катърите. Макар че по отношение на тоя съюз и на нас не ни трябваше на баир лозе. Но по-престижна ни се видя преди пет години работата, по-културно ни изглеждаше да викаме на кражбите проекти и бонуси, а на милиционерщината – респектиране. Бай ти Ганя откога се бъхти да влезе в Ев/н(т)ропата?!

   Ама, ще кажете, защо? Ей така – за престиж. Ние може хляб и сол да ядем, но на мерцедес ще се возим. Като си въобразяваме, че сме на положение. Ама не сме. Щото качеството няма как да ни го пратят по скайпа и туитъра. А не са и мотокари някакви, нафта или социалистически реализъм, че да ни ги откарат или докарат с камиони, кораби и влакове. Както едно време си ги транспортирахме с братския Съветски съюз. От когато, всъщност, ни остана и социалистическият параметър „качество и ефективност”. Който ни разката ценностите за 500 години. С „ЛАЗ”-овете, които харчеха 90 литра бензин за 100 километра изминато разстояние. Та до ден-днешен. Променяйки нашето не само близко, но и далечно минало. Като така, вместо за урок, като в нормалните държави, почнахме да използваме историята за кокили. Както го е написал Радичков. И така от Лайпцигския процес до днес.

   Па даже и преди това наши хора са се занимавали с купуване на индулгенции. Хора от Москва. Които, маскирани като комунисти, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925-а, избивайки стотици невинни. Както после димитровци и коларовци, бетер от еничари, избили през 1944 година 50 или 70 хиляди. Без съд и присъда. Като реципрочно отмъщение за 5 хиляди (лъжейки на мирната конференция в Париж през 1946 година, че са 35 хиляди) жертви от „времето на монархо-фашизма”. Коминтерновци, които мародерстваха безнаказано из половината свят, като специално у нас продадоха Македония и Беломорието, па и цяла България. И няма прощавай, няма извинявай.

   Добре, че на Сирни заговезни в неделя Дометиан събра кураж да поиска прошка за собственото си поведение на архиерей, служил на комунистическия режим. Само дано е искрено! Което, всъщност, лесно и скоро ще се разбере. Ако след него прошка поискат и останалите доносници на Държавна сигурност от епархията. Както и всички, работели усърдно за строежа на комунизма отпреди 89-а година. Заедно с всички мутри, разрушавали човещината и моралните норми и в социалистическото, и в демократическото общество. Защото „тях” по мутрите ще ги познаете. И защото тогава ще се види смисълът от духовния пастир. И въобще дали е имало смисъл от него?

   Понеже само след такова искане на прошка и получаване на опрощение може да има помирение и обединение на нацията. Както е станало след фашистките режими в Гърция и Испания. Които между впрочем били далеч по-безобидни от комунистическите концлагери, измислени за половината човечество от перфидните извратеняци Ленин, Сталин и Димитров.

   Защото непризнаването на тези грехове води до продължаване на търговията с индулгенции от страна на техните днешни наследници. Каквато е текущата политическа практика. При която грабежът най-нагло продължава. От страна на същите обществени утайки, възползващи се от непукизма на развратеното благодарение на комунизма народонаселение – независимо дали е емигрирало, където в болшинството случаи се срамува от тамошния си „бизнес”,  или е останало тук, ослепяло от свирепата бедност в условията на бандитския капитализъм.

   Та, ако никой не последва пастиря Дометиан – довиждане Гергино, сбогом и ти, бабо Българийо!

   За нас, балканците, свободата е още в кръчмата. Където се наливаме напоително с безакцизен алкохол, пушим важно цигари без бандерол и оправяме положението. Перчейски се като проскубани пуяци по селска телевизия.

   Какви ли не челни стойки са правили и нашите възрожденци, само и само да събудят свободния дух у българина, когато е трезвен?!

   По едната линия, просветителската: като се почне от „История славянобългарска”, в която още на Паисий му се е наложило да послъгва за доста от героичните ни подвизи и се стигне до комунистическите историци, които така художествено килифинчеха и продължават да изкривяват нещата, че хем да не забележим, че отдавна са станали всичките ненужни, хем да съчинят поредната удобна историческа мистификация или конспирация. Щото веднъж тръгнеш ли по пътя на лъжата, няма спиране. Затова повечето историци са доносници. Освен, че са по-наблюдателни и хора с такт и въображение.

   И комай само един Захари Стоянов се е запречил като магаре на мост – на оня мост, дето ги опукали аскерите, а от там и на другия мост – на историята, където е отстоял истината и е от малцината, които не са я продали.

   Ерго, що се отнася до революционно-политическата линия, при нея свободата започна от фолклорните фантазии на Раковски, премина през практичните неотменимости на Левски, после през натурално практичните грубости на Бенковски и поетичните кресченда на Ботев, за да стигне до раздвоеното не само съзнание, но и битие на днешната „автентична” десница и за капак до дърводелското командорене на управляващите ни в момента неуспели комунисти.

   Всичко това, примесено с лъжи, илюзии, върбови клонки, „Аз съм българче” и „Върви, народе, възродени!” Понеже всичко е свързано, всичко е важно. Нищо не почва на гола поляна. Затова следосвобожденска практика бе министрите да идват от затворите, след което пак там да отиват. Тъй като само по този път можеше да се гради държава – като силно се люби и мрази: през смях и сълзи, през грешки – световни, европейски, балкански и национални, през къде дебелоглави, къде въртоглави, но останали в историята държавници като Стамболов и Стамболийски, през фронтове, горене в пещи, заставане на дръвници, между чукове и наковални, както било по времето на фашизма и социализма, през забрани на партии и заличаване на книги.

   Както би трябвало да става и сега, но не става. Щото от днешните селски бабаити, мухльовци, мекерета, пудели и прашкаджии нищо държавническо не може да се очаква.

   Казват, че свободата е важна като мислене. Кой знае?! Ние не знаем мисленето какво е – намига ни бай Ганьо, – свободата ще му търсим?!

   След демократичните промени и преди да умре големият български интелектуалец Петър Увалиев продължи да живее в Лондон. Нашенски парвенюта, естествено, непрекъснато го ухажваха. Докато в един разговор той не издържа и каза, че няма нищо против да идва в България, стига да не го срещат с такива като Христо Стоичков.

Я кажи кой е измислил индулгенциите, концлагерите, и световната криза, че не разбрах добре!
А иначе Ботев го е признал и Виктор Юго. Освен това е и фаворит във френските музеи.

Херодот в онези години определи, че държавата може да бъде управлявана като монархия, олигархия, демокрация. Не може Персия хем да е демократична, хем да я управлява Дарий. Да оставим съвременните европейски монархии, които са пример за демокрация. Да вземем арабските сатрапства. Някой да каже нещо против реда в емиратите? няма. Защото са в синхрон с чичо си. Така че англичаните да си дундуркат монарха (букв. самодържец) и да си косят ливадите. На мен Левски по- ми харесва- "ако е за цар и сега си имаме султан". Искам справедлива социално насочена демокрация. И не искам уроци като в Гърция.

Вижда се и в тоя случай, интелигентния винаги ще натика демокрацията ни в блатото. Мъдрите, докато се намъдруват, как да направят план за национално спасение лудите от Холандия, Австрия и други анти българи, като тия, дето съсипаха Санстефанска България ще продължат да ни държат в задния двор.