Или, както казват измислилите демокрацията французи, такъв е животът. Преди 10 ноември Бойко Борисов бил комунист. По причина, че трябвало да учи за пожарникар и да стане преподавател по пожарникарство или там както й казват на професията. След 10 ноември същият, вместо да пита Живков кой и защо е утрепал дядо му, пази комунист номер едно на България от мухите. Защото оня му плаща, а Бойко е прекалено млад, за да работи за идеали. И като се прочул по този славен начин, след Тато охранител Борисов пази и цар Борисов. Понеже е професионалист, а не че после, заради опазването, царят ще го направи генерал. Макар че по-нататък, както обикновено става, зарът се обръща и пъдарят иска да вземе имотите на царя. Не толкова заради плебейския нагон да си отмъсти на този, на когото е слугувал, а по-скоро, защото се е почувствал Пигмалион, опустошително влюбен в своята Галатея – властта. Баналности, разказвани в приказките, откакто свят светува. Лошото е, че Бойко Борисов е най-добрият герой в този политически фолклор.
Защото има и други приказки.
Примерно, за Кръстника Карлович – партиец, бил сред це-ка-та и полит-бюра, където като помиришеш абсолютната власт, не забравяш миризмата й до гроб. Особено като надушиш, че този, който я упражнява, е пълна посредственост. Ситуация обаче, в която започваш да мислиш за лоши работи – перестройки, капитализми и други катаклизми. И хоп – в капана. Защото капитализъм се прави за векове, а не за един ден, като обереш банката. Та Луканов назначи милионерите, но милионер, като си надвие на масрафа, става нагъл. Вследствие на което започва не само да не си плаща сметките, но и да се дразни, когато го подсещат за това. И се стига до сакатлъци. Защото през тези хайдушки години Луканов не е единственият, станал жертва на заблуждението, че е най-умен.
А подобна е и приказката за втория Кръстник – Гаргамел. Който бил прилежен преподавател по полит-икономия, но въпреки това постоянно бил препятстван да получи партиен билет. Вероятно поради факта, че партийните членове получаваха облаги, но не и заплати. Факт, който в новите условия подсети Луканов да пренасочи Костов към демократичните финанси. И след като наследи от комунистите парите на цялата държава в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров Иван Костов проектира тяхното развитие до връщането си като министър-председател през 1997-а. Което завръщане на теория стана чрез избори, но на практика чрез споразумение между сини и червени от 4 февруари с. г. От което всички останаха доволни. Защото какво направи Костов като цар на държавата? Подари „Нефтохим” на руснаците, а цялата останала държавна собственост за стотици милиарди долари разпредели между комунисти и доносници, назначени за милионери от Луканов чрез отпускане на кредити, които те никога не върнаха. Ще кажете: ами мутрите? Мутрите забогатяха честно и почтено – чрез рекет.
След което логично се стигна и до приказката за Гоце от Държавна сигурност. Който бил маскиран в тая сигурност още от младини. За да стане велик историк като Херодот или като Божидар Димитров. Но понеже нищо не излязло, се замотал в партийните кулоари, които пасвали повече на натюрела му. И станал лидер на БСП във време, когато канели за такъв едва ли не всеки, който минел по „Позитано”. Щото там нямало ни ток, ни вода, ни чистачка, та кой е председател била последната им грижа. На „Позитано” обаче Гоце се запознал с хора и станал човек. Съчинил проекта „Петрол срещу храни” и го пратил на Саддам. Чрез който спасил не само „Дума”, но и партията. И откъдето нещата почнали да се уреждат по-лесно от бирен лиценз. Защото имаш ли пари, ставаш всякакъв. С подкрепата на ДПС и президент. И така 10 години. През които обикаляш света, приемаш паради и поощряваш с ордени най-верните другари – от Манджуков и Мръчков до Желев и Тренчев. Където само Костов не се вреди, но той, ако забелязахте, по принцип е против ордените. Като поетът Борис Христов, който остана единственият в тази държава, събрал кураж да тегли сиктира и на ордена, и на президента. Защото един президент, па бил той и на България, не може хем да крепи сръбския мега-престъпник Слободан Милошевич и руските интереси на Балканите, хем да се бута при достойните хора, били те от родния му край.
Тук някои са на мнение, че в политическата секция на българския музей на мадам Тюсо трябва да поставим и Симеон Сакскобургготски. Ние, хейтърите, обаче продължаваме да го смятаме не за българин, а за средностатистически европейски тарикат и затова не му обръщаме особено внимание. Виж, ако европейските „Тюсо” се поинтересуват от него, халал да им е. Щото България няма как да приеме човек, чиито деца за 20 години не научиха две български думи. Парясали тук баща си да се прави на шут, да реже горите и да заеква по пресконференциите. Докато те си въртят бизнеса в Лондон и Мадрид.
Прочее, как е устроена една партия? Естествено на добрия стар принцип на демократическия централизъм. При българската демокрация обаче, за разлика от социализма, не само вътрешнопартийните гласувания, но и лидерите са формални. Като от тях се изисква да се грижат само за правилните костюми, прически и дикция. Всичко останало е работа на кукловодите – ВИС-аджии, СИК-аджии, МУЛТИГРУП-ци, ОРИОН-ци, ОЛИМП-ийци, ТИМ-аджии и други, назначени от ДС, парвенюта.
Затова през последните 10 години се появиха т. нар. лидерски партии. С презумпцията, че на страната е нужна силна личност със здрава ръка. Но и умна глава, бихме добавили, тъй като първият опит за такова управление от страна на царя беше едно голямо разочарование, а на път да се провали е и проектът на бодигарда му. При което положение няма как да не се съгласим, че истината е някъде по средата.
Какво друго имаме като асортимент обаче? Към датата на предишните избори регистрираните у нас политически партии са над 350. Като най-популярни през последните 20 години бяха три – окупиралата отпреди 120 години популизма БК(С)П, противоконституционното турско ДПС и издъхващия под демократична слава СДС. Останалите са професионални, етнически, фамилни или квартални шайки, които или са създадени с цел да вземат държавна субсидия с надежда да спечелят 1 % и така да не връщат парите или участват само в местни избори, където порнографията е пълна, щом в тях участват и хора от затвора.
Което ясно показва, че партийната принадлежност в България е вид проституция. И понеже в такъв контекст думата партия звучи обидно, професионалните партийци често я заменят с кауза. Чак до идеал не го докарват, но то не е от срам, а за камуфлаж пред чужденците. Пред тях да не се излагаме, както се казва. Докато за вътрешна употреба се прилагат тактиките на смяна на имената или префасониране на партиите в съюзи и коалиции. Съюзи за баламосване на членската маса, коалиции за мамка на тази част от електората, която все още гласува безплатно.
Иначе, в нормален разговор в кръчмата българинът правилно псува политическия маскарлък. В службата обаче всеки се съобразява със силните на деня. По причина, че не само чиновникът, но и бизнесът, ако и да е частен, зависи на 100 % от управляващите. И се получават парадокси. От една страна, хора, които не са се страхували от смъртта по лагери и затвори, сега треперят пред някакви помияри, които могат да уволнят внучките им. Защото, от друга страна, страшна днес в България е не толкова икономическата криза, колкото пълната зависимост на икономиката от политиката. При което наглият слуга на народа може да ликвидира бизнеса, на който си пожелае български Бил Гейтс.
И все пак демокрацията няма как по друг начин да се реализира, освен чрез партиите. Някои мечтаят за гражданско общество от типа и мащабите на Швейцария, Германия и САЩ. Но такова общество се прави от граждани, които са будни всеки ден. И всеки ден изискват от демократичните институции да функционират по правилния начин.
