Затова най-вече от исторична гледна точка ще се опитаме да обясним харесването на комунистическия идеал, без преднамерено да обиждаме неидеалните хора, оправдаващи празния си живот с комунизма. Макар последното да става все по-рядко, поради естественото намаляване на броя на живелите при социализма, и все по-трудно, поради естествено проглеждащите за действителността техни синове и внуци. Като няма да се занимаваме с аргументи от религиозен характер, защото религиите, въпреки някои претопляния, продължават да се държат хладно с науката. Особено що се отнася до православието, което нас ни засяга.
Иначе е всеизвестно, че властта на съветите се основава на насилие и кръв, на мерзости и безскрупулност, като се почне още от разправата с царското семейство в Русия. Когато царкините са изнасилвани във влака между Тоболск и Свердловск и където най-голямата Олга изпада в депресия. След което разстрелват и Николай, и Александра, и децата. Даже, понеже не умират веднага, мужиците-революционери ги колят, намушкват, наръгват. А наследникът на царския трон, невръстият и болен царевич е убит с изстрел в главата. Което днес правят арабите-терористи.
В който смисъл Октомврийската революция е била терористична акция, довела на власт терористи. Те пък са довели до глада в Поволжието и до всичко останало, включително до песента "Поручик Галицин", в която се пее: "А в комнатах наших сидят комиссари и девочек наших ведут в кабинет." В тази стилистика е издържан и Деветосептемврийският преврат у нас, както и другите подобни по света. Това е моралът на комунизма.
Сигурно затова в главите на хората комунистическата идея има преди всичко естетически оправдания. Едно, че в основата й стои сериозна за времето си философия в лицето на марксовото изследване на капитала и второ, че от идеалистичните й форми са били обладавани не един или двама световно известни интелктуалци, сред които писатели като Бърнард Шоу, Албер Камю, Ърнест Хемингуей, Бертолт Брехт, Анатол Франс.
Много показателна за заблудите на тези творци, възприемали повече или по-малко, за по-кратко или по-дълго време, комунистическия идеал, е историята на британеца Ерик Хобсбом (1917-2012), който, според Тони Джуд, е най-известният историк в света. Тъй като книгата на Хобсбом „Векът на крайностите” (The Age of Extremes, 1994) е преведена на десетки езици, от китайски до каталонски. Но той „беше не просто комунист – такива имаше доста, дори в Британия. Той остана комунист за цели шейсет години” – пише за него Джуд. Като „за разлика от почти всички други интелектуалци, оказали се в плен на комунистическата магия, Хобсбом няма никакви угризения. Нещо повече: макар и да признава пълния разгром на всичко, което комунизмът символизираше, той невъзмутимо настоява, в средата на деветата си декада, че „мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен“.
Може би защото, описвайки миналото, Хобсбом не обича да се кахъри за него. С редки изключения, между които е споменът му и за процеса срещу българския комунист Трайчо Костов. Като в същото време не помни другия процес – срещу Никола Петков, чието обесване явно е оставил за графата „неизбежни маловажности”.
В крайна сметка, Хобсбом приключва мемоарите си с една вдъхновена ода: „Нека не се разоръжаваме, дори в неблагоприятни времена! Социалната несправедливост все още трябва да бъде заклеймявана, борбата срещу нея трябва да продължи! Светът няма да стане по-добър от само себе си.“ И „Хобсбом е абсолютно прав – коментира Тони Джуд. – Но за да направим добро през новия век, трябва да започнем, като кажем истината за стария.” Което е още по-задължително за интерпретиращите историята. Защото „комунизмът оскверни и плячкоса наследството на радикализма – продължава обясненията си Джуд. – И ако днес ние живеем в свят, в който не съществува никакъв „голям разказ“ за социален прогрес, никакъв реалистичен в политическо отношение проект за социална справедливост, това се дължи изключително на Ленин и неговите наследници, които отровиха кладенеца”.
Което изначално отравяне се мултиплицираше с напредване на практическото осъществяване на идеята. Когато болшевиките поддържат твърдата си решителност да работят за събарянето на установените правителства навсякъде по света. В който дух създаденият в 1919 година комунистическият интернационал, обеща да се бори „с всички възможни средства, включително и въоръжени сили, за повалянето на международната буржоазия, както и за създаването на Съветска република като преходна фаза по пътя към пълното отменяне на държавата“.
Някои вече сме изпитали на гърба си такава съветска (или народна) република. А за по-младите ще приведем думи от нобеловата реч на белоруската журналистка и писателка Светлана Алексиевич. „Живеех в страна, в която ни учеха на умиране още от детството. Преподаваха ни смърт – каза Светлана по-миналата година в Стокхолм. – Казваха ни, че хората съществуват, за да дадат всичко, което имат, да изгорят, да се пожертват. Бяхме научени да обичаме хората с оръжия. Ако бях израснала в друга държава, нямаше да извървя този път. Злото е жестоко, трябва да бъдеш ваксиниран срещу него. Ние израснахме сред палачи и жертви. Дори ако родителите ни живееха в страх и не ни казваха всичко, самият въздух около нас беше отровен. Злото се взираше в нас…”
И всеки от нас носи травма от това зловещо минало – като по-голяма или по-малка трагедия, като вина или дори само като укор. Въпреки че като човешки същества сме се стремели и към радостите в живота. Затова в днешно време е нормално да смесваме спомените. Да ги смесваме, но все пак да разграничаваме важното от неважното, доброто от злото. И да се освобождаваме без угризения от предубежденията.
Кои са митовете на комунизма, които още тормозят умовете и сърцата на жадните за справедливост българи?
Сред най-големите митове естествено е този за индустриализацията на социалистическа България. Която толкова добре се е развивала, че на три пъти е фалирала, дори банкрутила и тичала при съветския брат, за да му стане 16-та република. Затова в началото на 60-те години на миналия век му е харизали целия си златен резерв от 24 тона. Нещо като зестра. „В България модернизацията продължава, вярно много ускорено, но нейните резултати са плачевни в края на периода – коментира проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България. – Комунизмът в крайна сметка беше регрес въпреки продължаващата модернизация на българското общество.” Като, за съжаление, „фактът, че всичко това е построено "на глинени крака" и че всъщност България има три финансови банкрута между 1944 и 1989, т. нар. дългови кризи, е познат на един малък кръг от експерти и любознателни граждани.”
Прочее, вследствие на престъпния икономически преход, у нас го има и усещането за разруха. В който смисъл обаче не бива идеолозите и другите трегери да хиперболизират деиндустриализацията (която принципно бе не само неизбежна, но и нужна), а да не виждат опустошенията по време на 45-годишния социализъм. При който социализъм, а и до ден-днешен, държавата се контролира от Държавна сигурност, изградена на принципа на анти-меритокрацията, тоест на принципите на подлостта и простащината, произтекли от комунистическия морален кодекс.
Разбира се, случващото се след падането на комунизма в никакъв случай не е лицеприятно. Става дума и за престъпността, и за корумпираните институции, и за опростачването. Но това не е противоестествено за едно развратено от социализма общество, което, пуснато на свобода, освобождава и цялата си просташка и престъпна същност. Която няма да се излекува чрез тежнения към управленци престъпници и простаци, каквито са настоящите. Както няма да стане и чрез ограничаване на свободата, защото само тя е движела и движи света напред – политически, икономически и културно.
Вече как ще стане – да кажат бъдещите умни, честни и почтени политици. Като не забравят, че го казват на хора с изкривено от социализма обществено съзнание, отнасящи се скептично (а често и цинично) към всякакви идеали. Включително към нравствените, което е най-лошото. И което не бива да става, защото какво е човекът без идея – обличащо се, говорещо животно.
ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ е ВЕЛИКА ИЛЮЗИЯ
Не-контролируем хаос след теракта в Моск...
