Само държавите от Източна Европа обаче, ако изключим особения комунизъм на Китай, имаха нещастието да бъдат мачкани десетки десетилетия в тоталитарния калъп, която травма няма как да се преодолее за пет, десет и дори двайсет години.
И това, всъщност, е най-обединяващият източноевропейските държави фактор. „Едно от най-важните разделения в Европа е между хората от Изтока, преживели срива на комунизма и разпадането на могъщия някога комунистически блок, независимо от това дали са приветствали или оплаквали края на „стария режим“, и гражданите на Западна Европа, които останаха недокоснати от всички тези травматични събития”, коментира политологът Иван Кръстев.
Защото други фактори разделят територията на други групи – Централно-европейска група в лицето на т. нар. Вишеградска четворка и Балканите с пословичната си междуособна нова история от една страна и разкрачените между Европа и Азия руска (съветска) и турска (османска) империи – от друга. Чието голямо значение на последните се определя от по-дългата традиция в Източна Европа да се управлява чрез империи, смята преподавателят в Бъркли Джейкъб Микановски. Според когото „империите управляват разнообразието чрез неравенство, а националните държави се опитват да създават равенство, като налагат хомогенност. А за да се наложи хомогенност в Източна Европа, е необходима невероятна сила.” Вероятно затова у нас и у съседите нещата се случват все по най-трудния начин.
Иначе, за най-европейска от споменатите четири групи източноевропейски държави се брои Вишеградската четворка. Тъй като съпротивата срещу комунизма, както пише още през 1984 година Милан Кундера, „се концентрираше предимно тук: великият унгарски бунт от 1956 и кървавото клане, което го последва; Пражката пролет и окупацията на Чехословакия през 1968; полските бунтове от 1956, 1968, 1970, както и от последвалите години. По драматично съдържание и историческо въздействие нищо, което се е случвало в „географската Европа“, на Запад или Изток, не може да се сравни с поредицата от бунтове в Централна Европа. Всеки един от тях беше поддържан от почти цялото население.” Затова тази група държави дори зверският комунизъм не успя да приобщи към измисленото през 19 век славянство. Защото „когато Солженицин изобличава комунистическото потисничество, дали и той се позовава на Европа като фундаментална ценност, за която си струва да се умре? Не. „Да се загине за собствената страна и за Европа“ – това е фраза, която не би могла да се мисли в Москва и Ленинград. Това е точно видът фраза, която може да се мисли в Будапеща и Варшава”, заключава Кундера.
Главният двигател на про-европейските тежнения на Унгария, Полша, Чехия и Словакия обаче , според нас, е не техният по-европейски манталитет, а съпътстващата ги през вековете католическа вяра. Която през Средновековието стана пословична с изстъпленията за запазване на своята „чистота”, но пък така създаде условия за избухване на духа в неговия ренесансов контрапункт, довел до появата на първите университети векове преди историите на Петър Богдан и Паисий Хилендарски.
В книгата си „Родната Европа” Чеслав Милош говори за следния феномен: през 16 и 17 век поляците са водили войни срещу руснаците „по далечни граници. Никой не се е интересувал особено много от руснаците… Именно това е опитът, който поставя в опасност полското разбиране за Русия, намираща се „там някъде” – когато на изток поляците са откривали само нещо огромно и празно, нещо, намиращо се извън света.“
Защото с течение на времето някогашното „там някъде” става все по-близко и заедно с това все по-опасно за поляците. По причина, че „отношението между поляци и руснаци никога не е било нещо по-малко от борба на живот и смърт”, пише Кундера. Нещо като отношението между нас и турците.
Прочее, малко общо има и между руснаци и чехи. „Руснаците обичат да етикетират всичко руско като славянско, за да могат по-късно да етикетират всичко славянско като руско“, обявява през 1844 големият чешки писател Карел Хавличек, в опит да предупреди сънародниците си за техния глупав и невеж ентусиазъм по адрес на Русия. Нещо, което у нас постоянно правят Раковски, Каравелов, Левски, Захари Стоянов и т. н.
Какво се оказва обаче, когато се проследява произхода на централно-европейската интелигенция – от Фройд, Малер и Кафка до унгаро-югославянанина Данило Киш? Че всички те са евреи – „единственият от всички малки народи на всички времена, който е надживял както империи, така и опустошителния марш на историята”, твърди Кундера. Според когото, „малък народ е онзи, самото съществуване на който може да бъде поставено под въпрос във всеки момент; един малък народ може да изчезне и той го знае. Един френски, руски или английски човек не е свикнал да си задава въпроси за самото оцеляване на своя народ. Неговият химн говори само за величие и вечност. Полският химн, напротив, започва със стиха: „Полша все още не е загинала…“
В който ред на мисли има резон и България да си върне стария химн – за окървавената Марица и плачещата вдовица. Понеже това определено ще ни държи по-будни в новите изпитания, пред които сме изправени. Докато банализмите в „Мила Родино” няма как да ни спасят в епохата на глобализма, когато, според Джейкъб Микановски „Източна Европа изчезва. Не физическото пространство, а идеята. Онова, което поддържа района цялостен в представата на хората – споделеното усещане за окупация и изключване, ценните спомени за претърпените поражения, едва ли не постоянното бреме на икономическата изостаналост. Всичко това вече го няма или поне не се забелязва толкова ясно, колкото преди.”
Сега пазаруваме в западни магазини и караме западни коли. „Но вероятно Източна Европа никога не е и съществувала. Навярно е била само плод на въображението от времето на Студената война”, разсъждава Микановски. „Истината е, че Източна Европа не принадлежи толкова на географията, отразена в атласите, колкото на психогеографията. Тя не е място в истинския смисъл на думата, а е по-скоро състояние на ума.”
Апропо, какво се случва в източноевропейските умове?
„Един от драматичните ефекти на бежанската криза върху източноевропейските общества е демографската паника, която те предизвикаха – обяснява Иван Кръстев. – През последните 25 години около 10 % от българите са напуснали страната, за да заживеят и работят в чужбина. Според прогнозите на ООН се очаква населението на България да се свие с 27 % до 2050 година. Тревогата от „етническо стопяване“ може да бъде ясно почувствана в много от малките източноевропейски нации. За тях пристигането на мигрантите е сигнал, че излизат от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от мигрантите, само подхранва тяхната екзистенциална меланхолия.”
И кой може да разреши тази драма? Или Бог за вярващите, или популистът, който се представя за Бог пред невярващите. Всеки сам може да прецени къде, кой, как и защо по този начин решава проблемите в различните държави от Източна Европа.
Защото „това че страните от Централна Европа са изправени пред еднакви предизвикателства, не означава, че те ги посрещат заедно – пише в „Ню Йорк таймс” Иван Кръстев. – Мечтата за обединена Централна Европа, въплътена от създадената през 1991 година Вишеградска група, вече не съществува. Две от членовете на групата, Чешката република и Словакия, се опитват да се разграничат от другите две – Унгария и Полша, които нападат Европейския съюз. В същото време Полша и Унгария, които са единни във враждебността си към Брюксел, са разделени по въпроса за отношенията с Русия. Изправени пред инициативата на Меркел и Макрон за пренареждане на Съюза, правителствата в региона скоро ще бъдат принудени да избират между бъдеще на задълбочена интеграция със Западна Европа, или бъдеще на все по-голяма маргинализация на Централна Европа. Това е избор между Еманюел Макрон и Виктор Орбан, крайно националистичния унгарски премиер. Предстои правителствата да решат какъв избор да направят. Но опитът на Централна Европа от ХХ век може да бъде обобщен от поговорката: „Ако не си на масата, ще бъдеш в менюто“.
Традиция, която за Балканите и специално за нас, българите, е още по-горчива.
© Дойде време за масово използване на &q...
© Либералът с тоталитарен уклон
24.12.2017 10:11
Поляците обожават да мислят за себе си в категория жертва - като руснаците, а същите поляци в историята често са били хищник, не винаги жертва.
Иначе полските шлюхи като руските суки биват.
Споделям и голяма част от казаното от поляка.
Нужни са усилия...
