Всъщност, това разделение не е нито странно, нито непременно лошо. Писането е индивидуално бягане на дълги разстояния, което не се нуждае от съветници. От примери – може би, но добрите в съвременната българска литература почти липсват, за да посъветваме младите да ги следват. А и това е работа като всяка друга – в която няма млади и стари, има можещи и неможещи. Ето как, например, я вършат писатели като Мирослав Пенков (1982, Габрово), който се изявява с успех в САЩ: „В минутите, преди да седна да пиша, аз съм силно напрегнат. Сърцето ми се свива. Дланите ми се потят… Писането е като огъня – не го ли доближиш с боязън и честност – превръща те в пепел. А захарта най-бързо се стапя до горчилка.”

   Миналия месец на поредно посещение у нас беше германският писател от български произход Илия Троянов. Повод бе представянето на новата му книга „Власт и съпротива”, във връзка с която той даде доста интервюта в пресата и електронните медии. Троянов е сред известните на световната литературна публика автори, поради което се очакваше и институционален интерес към него. Нищо подобно обаче не се получи. А можеше поне един кандидат-президент – все видни чукундури и кудкудячки – да се срещне с него. Апропо, вината не е само тяхна. И самият Троянов не иска да повтаря грешките на други емигрирали български интелектуалци, които, идвайки отвреме-навреме в България, наивно си губеха времето, нервите и самоуважението да се срещат с туземни политически, културни и физкултурни тикви, станали важни, защото са имали късмет или по някакво задкулисно стечение на обстоятелствата. И после интелектуалците трябва дълго да се срамуват заради тиквите, само защото са сънародници.

   Макар и смятан за небългарски писател, трябва да подчертаем, че и сюжетът, и проблематиката в книгата на Троянов „Власт и съпротива” са и български (третират времето на комунизма), и общочовешки (правят алюзия с фашизма в Германия). За справка, Троянов се връща в родината си още през декември 1989 година. При което „няколко неща ми станаха ясни: едното е, че няма истинска промяна, а другото, че много от най-интересните биографии, хора от съпротивата, хора, които са имали изключително смел, достоен и твърд живот, бяха изолирани от обществото. Не им се даваше отзвук в медиите. Като погледнеш техните публикации, повечето са самиздат.”

   За да подготви новата си книга, която пише 20 години, Троянов се среща и с бивши офицери от ДС – за да покаже и двете страни в процеса на развращаване на българския народ. „Може да звучи банално, но не е несъществено – всеки иска да изглежда пред себе си като добър човек. Затова изработва легитимация на живота си, маска, сякаш отива в телевизията и му слагат пудра. Сякаш отваряха куфар с реквизит и се гримираха пред мен.”

   Иначе, що се отнася до съпротивителните сили на българина, в тях повечето днешни политици са склонни да се съмняват. Защото оценяват съпротивата от собствената си камбанария, по който начин делят и историческите събития. Докато Троянов е убеден, че „не политическото убеждение те води към съпротивата, а вътрешното схващане, че има нещо по-ценно от оцеляването.” При което и у нас „възможност за малка съпротива е имало – единственото, което е щяло да пострада, очевидно е кариерата. Времето е било различно, но изборът не е бил между пълен опортюнизъм и саможертва. По средата е имало много шансове донякъде да запазиш достойнство.” В крайна сметка, „когато живееш зле – а толкова хора след 1989 година казаха, че комунистическата система е разбила живота им – въпросът е в даден момент да събереш малко енергия и кураж и да кажеш: повече така не може”. Друг „голям исторически въпрос е дали може да има кръгли маси и мирен преход с представителите на една зверска диктатура”.

   Прочее, повечето туземни литератори и писатели, с цялата условност на тези определения, изключват автори като Илия Троянов, Димитър Динев и Мирослав Пенков от съвременния български литературен процес. Но не защото не са българи, не и защото не разработват български теми. Нима не е българска темата за социализма в България, разработена в романа „Власт и съпротива”?! Нима няма български теми в разказите на Димитър Динев, макар да пише в Австрия и на немски?! Нима няма български мотиви в романа на Мирослав Пенков „Щъркелът и планината”, където в странджанското нестинарство се потопяват и претопяват общочовешки митове? По причина, че „както малките лъвчета се боричкат помежду си и с тази игра се подготвят за големия лов, така и ние, хората, с приказките си, с митовете, които си разказваме още от малки, се подготвяме и за живота, и за смъртта”, споделя младият и талантлив български писател. Иначе, родните гении отхвърлят тези писатели, защото не им изнася да се сравнят с тях. Не толкова понеже ония пишат на немски или английски, тъй като необходимостта от преводи днес не е много голяма преграда.

   Какъв е проблемът на нашите? Според Александър Кьосев, съвременната световна литература върви в два големи потока. Едната той нарича „жанрова”, а другата – „висока”. „В сферата на жанровата литература обаче онова, което писателят не се старае, е да изненада читателя, да променя света, в който той живее. А пък в сферата на високата литература точно това е усилието – да откриеш нещо дълбоко, вълнуващо и ужасно провокативно, да промениш картината на света на своя читател, да го извадиш от кожата му”, обяснява Кьосев. Докато „всичко, което в България се пише, с редки изключения (Христо Калчев и Людмила Филипова) се напъва да бъде висока литература с променлив успех.” Нещо като шопската житейска философия за Витоша и Искъро, която обаче пренесена в сферата на изкуството, където се състезаваш не само със света, но и с боговете, няма как да работи.

   Тази философия обаче работи в българските интелектуални среди и по някои обективни причини – главно чрез световния упадък на хуманитаристиката, което се отразява не само на културните, но и на цялостните обществени процеси.

   „Сега на мястото на опразнената трансцедентност от религията и изкуствата се връщат стари демони, които се представят за нови – описва последствията Александър Кьосев. – И сякаш никога не сме знаели какво е национализъм, какво е войнствена и фанатична религиозност, никога не сме преживявали ужасни катастрофи в тяхно име. Всъщност, категории като толерантност, индивид и свобода, целият либерален ред се създава след религиозните войни в Европа – те са били опит да се излекуват фанатизмите, колективните митологии, да се регулира частично общият живот и да стане възможно да се живее заедно. Един вековен процес. Сега фанатичността и крайните, нетолерантни каузи се връщат – и съответно трудно можем да бъдем оптимисти по отношение на онова, което чака Европа: тя е доведена и сама се е довела почти до културно самоубийство. Виждаме завръщането на тоталитарни, националистически, джихадистки и пр. налудничави фантазми, в които вярват хиляди, милиони, някои от тях готови и да умрат в тяхно име.”

  А проблемите са толкова по-сериозни, понеже това подценяване на хуманитаристиката продължава да е водеща културна тенденция в най-развитите държави в Западна Европа, в САЩ, Япония, Южна Корея и т. н. Не бива да подценяваме икономическите, геополитическите, постколониалните и пр. условия за война, но интелектуалните условия са вече тук – враждебното неразбиране, тоталната омраза, която изригва, разразява се във всевъзможни митологии и прави словото непрозрачно, заключава Кьосев.