И докато социолози и политолози коментират нероденото дясно, бившите комунисти и настоящи социалисти продължават да прикриват нуждата от истинско ляво под формата на социалдемокрация, респективно на приемлива социалистическа партия в България.

   Защото Пеевски не е грешка, той е системната грешка в посткомунистическото издание на БКП. Той е олигархът в пъзела на Станишев, каквито бяха Илия Павлов в схемата на Луканов и Петър Манджуков – в тази на Първанов. Понеже нали чрез връзките на медийната империя „Кръстева-Пеевски” с евро-ПР-агенцията на Моника Станишев не само храни децата си, но и прави българска и европейска политика. Играейки вътре в страната ролята на ментор, изпълнявана по време на Тройната коалиция от Доган, царя и Първанов. Която роля е значително по-престижна, лека и доходна от тази на министър-председател.

   Прочее, Станишев „призна” назначението на Пеевски за "грешка". Макар че „с оглед на резултата, който лидерът на БСП постигна, направеното излезе непоправима грешка – коментира случката младият класически филолог и преподавател в Софийския университет Георги Гочев. – Но, от друга страна, неговото (на Станишев) решение изглежда съвсем логично. Логично на фона на трайно настанилия се в българската политика възглед, че с колкото повече власт разполагаш, толкова повече можеш да скриваш от обществото истинските си подбуди за едно или друго действие”.

   В който смисъл катарзис нямаше за никого – нито за сгрешилия червен лидер, нито за грешката Пеевски, да не говорим за циркаджийските колективни вини, наследени от социализма и доразвити в новите условия. Защото катарзисът в политиката идва, когато изпаднеш в опозиция – в положението на другаря Бойко, който в момента е трагичната личност.

   Какво казва за свое оправдание Сергей? Изживява се като герой. Понеже чрез последните решения на правителството засягал „интересите на ЕРП-тата, на собствениците на ВЕИ-та и ТЕЦ-ове в размер на 1 млрд. лева годишно! Кое правителство е правило това?! Това е революционна стъпка”, твърди той. Лека-полека обаче се оказва, че революционната стъпка ще донесе у дома на всеки ел. абонат по около два хляба месечно, а с 5-процентното намаление на електроенергията пазарът хептен ще се деформира и това може да доведе системата до фалит.

   В типично левашки стил е и заемът от 1 млрд. лева, към който се е устремило правителството и който половината ще изтече в продъдените ДДС-канали, а другата половина – за захранка на правилните фирми чрез обществените поръчки.

   Та, от такова правителство България по принцип няма нужда. То е като предишното – идва не да реформира, а да деформира държавата, като се уреди в нея. И единствената полза от него ще бъде, ако до Нова година не допусне до управлението бандитско-милиционерската групировка ГЕРБ. По отношение на която Станишев е прав: „Откакто съществува, стъпка по стъпка, ГЕРБ внесе много отрова в политиката – казва той. – Бяха малцинство през 2009 година, а взеха цялата държава.” И сега трябва да бъдат осъдени и вкарани в затвора, както смята Мишо Шамара, но за което Станишев не настоява – да не би да се създаде прецедент.

   За това е нужно правителството на Орешарски – за буфер, след който да почнем да ликвидираме олигархичните практики в управлението, да възстановим работата на институциите и да направим сериозни крачки в развитието си като демократично, цивилизовано и заможно общество. Затова в момента не бива да изпадаме в положението на хора с претенции за интелектуалци – професори и преподаватели, които се пенявят по телевизиите за оставки тук, сега и безусловно. Само и само да се противопоставим на Станишевата кауза, свързана с освобождаване на страната от „модела на Борисов и Цветанов”. За „да се разкъсат обръчите от интереси – както казва Сергей Станишев. – Да се покаже, че се работи в интерес на гражданите, България да стане по-демократична и социална. За това се боря. И ще продължа. Трябва да има приключване с прехода. Ново европейско и демократично начало в политическия и обществения живот.” Добра реторика, започнала в началото на годината с призива на Петър Волгин за изчезване на „шкембеджийската левица” и за това, че левите трябва „да са там, където се водят битките за работни места, за по-високи заплати, за по-добро образование и здравеопазване, за по-достойни пенсии”.

   Апропо, кои се борят за тази кауза, редом с лидера на БСП и ПЕС? Михаил Миков, Илияна Йотова, Ангел Найденов, Мая Манолова, Антон Кутев, Янаки Стоилов, Корнелия Нинова, Татяна Буруджиева, стари дъмпери от виденово време като Младен Червеняков и Румен Гечев, но и по-млади като Кристиан Вигенин и Явор Куюмджиев.  В главите на които има и реминисценции от „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски и „Цимент” на Фьодор Гладков, но това е неизбежно. Заради което идват и критиките, и протестите. "Естествено, че ще отнесем големи критики и протести, защото е засегнат голям частен интерес – не крие истината Кутев. – Става дума за чиста форма на класова битка. Защото кои са хората на протестите? Говорим си за умните, образованите, за по-заможните в София. Ами нали точно техните данъци искаме да вдигнем? Открай време това е формата на класова борба."

   А всичко това неизбежно води и до констатацията, че и този път вариантът за скорошно нормализиране на БСП се отлага. Констатация, развявана най-вече от вътрешно-партийната опозиция, сред която на първо място трябва да отбележим проекта АБВ на Първанов, който целял да разшири ветрилото. Само че в случая кой е Първанов? Доносник на Държавна сигурност. Човекът, който спаси БСП след краха през 1997 година. Но как? При положение, че тогава на "Позитано" нямаше ни ток, ни телефони, ни чистачка дори? Естествено, с пари. А кой можеше да даде тогава пари на българската левица? Саддам Хюсеин. Откъдето дойде и спасенито – чрез акцията "Петрол срещу храни", организирана от носителя на "Стара планина" Петър Манджуков чрез фирмата "БСП". Под носа на великия антикомунист и реформатор Иван Костов.

   Какво прави Първанов в момента? Сменя си козината. Заедно с нереализиралия се наследник на Луканов – Румен Петков. Към които дори врагове на Станишев като Овчаров и Дончева се гнусят да се докоснат. Поради което сега Първанов го раздава политик с опит. Който може да дава акъл, но пък никой не му го иска. И, за да го забележат, става все по-критичен. „Аз вече не искам да съм на мястото на сегашния председател на БСП – казва той. – Нещата можеха да бъдат предотвратени, ако една година преди това бе започнала дълбоката промяна в БСП. Промяна, която да даде друг образ на партията. Когато говорих, че някой иска да превърне БСП в културно и политическо гето, тогава мнозина реагираха остро. Но скандиранията "Червени боклуци!" сега кореспондират с тази линия на определени среди в обществото.”

   Освен стагнацията в червеното гето обаче, Първанов критикува и промяната в коалиционната политика. В смисъл, че „от равностойното партньорство в левицата, партията наложила формулата "БСП плюс", с което стопила всички леви партии, а избирателите й замръзнали на около 20 %. При което, не че даваме акъл на социалистите, но ако бяха тръгнали след Първанов, сега щяха да са коалиционен съ-управляващ с ГЕРБ.

   С декоративна претенция за лявото от няколко години е фракцията „Движение 21” на Татяна Дончева. Която напоследък се е засилила да обединява непредставените леви в нова партия – ялови адвокатски пушилки с 23-годишна давност. От които реално никой нищо не очаква. В т. ч. и моралните стожери на партията в лицето на социалдемократите или т. нар. широки социалисти. От които само Калфин има някаква европейска физиономия, понеже е част от европарламента. Докато останалите, освен да се заяждат помежду си, друго не правят.

   Като в последния пример с участието на журналистката Велислава Дърева и социологът Деян Кюранов (програмен директор в соросовия Център за либерални стратегии, син на Чавдар Кюранов – живкова номенклатура и Искра Панова – лява историчка). В който „сблъсък” под формата на открито писмо Деян упреква Валя (те така се обръщат помежду си), че размахвала по телевизията правдата на Левски като гьостерица, но най-вече, понеже е обиден от факта, че на друго място Валя ни подсеща, че Деян и баща му са герои от книгата "Експертите на прехода, българските think-tanks на прехода и глобалните мрежи за влияние" (2010) на Достена Лаверн. Която се била объркала, че баща му бил член на ЦК, макар иначе Деян да признава, че фондациите на Сорос, които са подложени на критика в книгата на Лаверн, действително най-често се управляват от леви хора и то най-често лошо.