Икуменизмът е движение за сливане в едно на всички християнски църкви, чийто основен инструмент е диалог и обща молитва. Идеята произхожда от различни протестантски общности, а като организирано движение се оформя и утвърждава през 1948 година на конгреса в Амстердам, на който се създава Световен съвет на църквите (ССЦ). Привърженици на идеята за християнско обединение са и настоящият папа Франциск, и настоящият Вселенски (Цариградски, Константинополски) патриарх Вартоломей I. Проблемът е, че голяма част от православието и най-вече най-голямата православна църква – руската – е противник на това обединение. По разбираемата причина, че дълго време православните църкви били грубо използвани за политически цели, включително българската, в чиито Синод продължава да има агенти на Държавна сигурност, а по време на управлението на ГЕРБ се поддаде и на срамна финансова зависимост от държавата. От които зависимости посткомунистическото православие трудно се освобождава.
Така че фанфари за скорошно християнско обединение няма да има. Важно е процесът да напредва, за да преборваме по-ефективно атеизма – светската екстравагантност, която е по-лоша от всяка ерес. Защото отрича живителната сила на Духа, без която съществуването на човечеството е невъзможно. Прочие, мисленето отличава Човека от другата жива и нежива природа. А "източникът на всяка мисъл – там, откъдето тя произлиза – е драмата на диханието: агонията и антагонията, играта на енергии, обрати, загуби и находки в лабиринта на диханието и кръстовищата на сетивата, кръстосванията на въздух около немислимата точка, около неизречимата точка, около неуловимата точка на неговото обръщане", рее се в обяснението на безсмъртието швейцарският писател и философ Валер Новарина (1947). В каквато връзка мисленето и словото са "великолепни синоними" – продължава той, – представящи "диханието на света отсреща". Защото "словото е жест на живота: то прилага буквално животинското дихание към външното; като го възвестява отвътре и казва, че реалното диша; то носи развръзката и "отваря" камъните".
От друга страна, когато говорим за светско отношение към света, определението не означава непременно, че това отношение е антирелигиозно, а по-скоро става дума за позициониране на религията в цялостния обществен живот като институция, отделена от държавата. Защото и "прилагателното "светски" е от християнски произход. И то определя всеки – и който не е духовник и следователно не е член на духовенството, но все пак, което е най-важното, е член на Божия народ (тоест на Църквата), на един Бог, който обича безкрайно всяко човешко същество до такава степен, че да даде живота си за него", разсъждава върху широтата на християнското понятие френският философ Реми Браг (1947). Според когото, в крайна сметка "християните нямат друго житейско правило, освен общия морал. Разбира се, от тях се иска да го приемат много сериозно. Но това е всичко. Те не трябва да се подчиняват на някакви специални заповеди, които да ги отличават от другите. Следователно за тях практиката ще бъдат тайнствата и най-вече светото причастие."
Като тук за пояснение ще се върнем към Новарина, според когото "тайнството е неразбираемо, защото то те разбира. Така е и с кръста, който пише по теб." Така че "можем да разберем християнството, единствено ако го прегърнем". Освен това, "християнството казва: ти можеш себе си да усъвършенстваш, но да достигнеш до Бога е невъзможно, докато Сам Той не дойде до теб", предупреждава от православна гледна точка протойерей Александър Владимирович Мен (1935-1990) – харизматичен руски проповедник, оставил огромно литературно наследство.
Масово и открай време човеците правят паралели между Бога и природата. Какви са съвременните измерения на това съотношение (сравнение, съпоставяне) на терена на християнската религия? И противоречи ли Бог на природата?
Едно от основните тайнства на християнството е Евхаристията, въведена от Сина Божий Исус Христос по време на Тайната вечеря, когато той причестява учениците си с хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта му. И това е първото в световната история опосредствано жертвоприношение, станало в 30-ата година след Христа. Дотогава даровете, правени от хората на боговете, са били под формата на истински жертви – животни, а понякога и хора, включително в Стария завет.
Като опосредстваната чрез хляба и виното жертва на Исус е всъщност и доказателство за божествеността на природата. Затова има значение опазването на тази природа. Където "дебатите, които продължават да се водят между традиционалисти и прогресисти, пропускат най-съществения въпрос – не за редовността и извънредността, а за самата материя на ритуала. От какви ръце или от какви машини са направени хлябът и виното за причастието? Дали те идват от икономиката, или от интегралната екология? Дали приношението на Голгота става зависимо от "Рауъндъп" на "Монсанто"? Има ли сулфити в Христовата кръв? Има ли пестициди в Тялото Му? ", тълкува екологичната страна на християнското причастие френският философ и драматург Фабрис Аджадж (1971). Който, задавайки тези въпроси, говори преди всичко за "достойнството на знака, принесен на олтара, за начина, по който Евангелието носи културата, вместо да я остави, за да бъде тя погълната от технико-икономическата култура". В каквато връзка и "загрижеността за околната среда, за която говори папа Франциск, не е нещо външно, някаква отстъпка, сторена на идеите от този век. Нейният източник е в Евхаристията, в материалността на Евхаристията, защото тя предполага "плода на земята и човешкия труд", заключава Аджадж.
Което идва да покаже естественото състояние на вярващия човек. Който в своите религиозни дирения "безмерно повече осъществява своята висша природа, отколкото когато воюва, оре, засява, прахосва", припомня Александър Мен. Според когото, "религиите в света са част от културата. Те израстват заедно с порива на човешкия дух към вечността, към непреходните ценности. Но тук потокът идва отгоре, от небето, и затова един теолог от 20 век е имал право да каже: "Християнството не е една от религиите, а е криза на всички религии". То се издига над всички тях, защото, както ни казва апостол Павел, никой не се спасява с дела по Закона, а само с вяра в Иисус Христос."
Какво означава вяра в Исус Христос? Тук "трябва да си спомним за тази вяра, която е обявена в Стария завет: доверие в битието", обяснява Мен. А какво означава да се спасиш? "Това означава да свържеш своя ефимерен, временен живот с безсмъртието и Бога. Ето това е спасение. Приобщаване към Божествения живот. Жаждата за това приобщаване живее в нас, във всеки човек. Тя е скрита, може някъде навътре да е натикана, но все пак я има в човека."
В края на краищата, няма нищо нередно и да се съмняваш във вярата си. Защото "да вярваш, означава да се съмняваш. Само тези, които вярват, се съмняват", казва един от най-значимите християнски автори на 20 век, носителят на Нобелова награда за литература за 1952 година Франсоа Мориак (1885-1970). Според когото "има други религии, други кошари. Но аз съм от това стадо. Господ настоява върху това: неговите овце Го познават и Той познава овците Си [Иоан. 10:14]. Което не означава, че другите са презрени или са по-малко възлюбени. Струва ми се, присъща светлина за нашата епоха е, че различните човешки общности не се обръщат чрез сила, за да господстват едни над други, а само за да се свържат в обожанието, общо за тях. Още едно основание да леем кървави сълзи заради идиотската и престъпна политика, която ни отделя от нехристияните, доколкото с мъка откриваме връзката, която ни свързва с тях във вековете и на небесата."
Тоест, няма нищо нередно да познаваме и други вероизповедания, уважавайки не само тях, но и тези, които ги изповядват. Няма нищо нередно и в това, че има такива, които заявяват, че не вярват в никакъв Бог, макар обективно да не е така. Господ обича всички, а не само и не толкова тези, които всячески му засвидетелстват вярата си. Защото вярата не е верноподаничество.
Къде е Бог в свят с коронавирус? (1 част...
Къде е Бог в свят с коронавирус? (2 част...
