Ние, българите, гледаме през пръсти на всички избори, камо ли на европейските, на които до урните ходят само твърдите и сухо мотивираните електорати. Ако напролет обаче има и предсрочен парламентарен вот, нещата ще се усложнят и за евро-кандидатите.

   Какво гори и какво пуши изпод брюкселския казан?

   Според съоснователя на Института на Ройтерс за журналистика в Оксфордския университет Джон Лойд, най-големият въпрос на европейската демокрация е кой командва. Който въпрос набъбна като снежна топка след трите петилетки от нахлуването в ЕС на варварите от източноевропейските държави. При което изкристализираха две възможности за управление на съюзените европейци. Едната, която идва от Югоизток, се аргументира с християнските ценности (Орбан), които са другото име на национал-популизма, харчещ се в бившите социалистически държави поради неизживени религиозни чувства, ограничавани десетилетия от тоталитарните режими. Докато в същото време Северозападната идея на богатите роднини, които преживяха тежко само национал-социалистическата катастрофа, продължава да акцентира върху либералните правила при управлението на евро-клуба, изискващи сътрудничество, демокрация, равенство, зачитане на гражданското общество, свобода на словото, пазара и пресата.

   Та, като изход от задълбочаващия се конфликт между тия две тенденции, френският президент Еманюел Макрон, който най-категорично се противопоставя на националистите популисти, предлага среден път за европейското развитие между интеграцията и излизането (избрано от Великобритания). Макрон предлага „Европа на концентричните кръгове” с интегрирано ядро и все по-слаби връзки със Съюза на страните, намиращи се далеч от центъра. „Това е правилния път: такъв, който устройва тези страни, които виждат в Съюза зародиш на държава и онези, които го виждат като споразумение за свободна търговия с по-добро междудържавно сътрудничество по избрани въпроси”, смята Джон Лойд. И когато този път бъде приет, „той трябва да освободи ЕС от самоналожената му дилема – как да се направи Съюзът по-тесен, след като много от страните членки искат да поддържат дистанция. Те искат това, защото искат да запазят националния си суверенитет, а както изглежда и хората, които гласуват за тази политика.”

   Нищо по-логично, бихме добавили! След като никой не е карал насила държавите да влизат в Съюза. Щом не им харесва, нека са отдалечават и в крайна сметка да излизат от него, както го направи Великобритания. С референдуми, щом и народите го желаят.

   Засега обаче национал-популистите, които избиха начело в страните от вишеградската четворка, в България, Австрия и Италия, си искат фондовете. Ако може без ценностите на Съюза. И като предводител на тази завера изпъква унгарският премиер Виктор Орбан. Който няма нищо против парите на Брюксел, но със замах гради управление с много елементи на диктатура, отхвърляйки либералните ценности с националистични (народни) и религиозни (християнски) лозунги. За да има все по-широк терен за корупцията, замазвана от подчинените медии, където тежките демографски и икономически проблеми потъват във фалшиви новини и празнодумие. Корумпирайки по този начин и брюкселските чиновници, повличани към „радикалните” глупости, както от естествените човешки слабости, така и от криво разбирана лоялност.

   И всичко това нямаше как да не предизвика отговор от страна на Брюксел, където на 12 септември Европейският парламент одобри доклад за даване ход на процедура за отнемане правото на глас на Унгария в Съвета на ЕС, описана в чл. 7 (1) от Договора за ЕС. Като много експерти смятат, че почти всички упреци в този доклад към Унгария се отнасят и за Полша, Чехия, Словакия, Гърция и България, по-малко за Австрия и Италия.

   Тъй че в крайна сметка процедурата няма да мине и ще се сведе до обикновено сплашване. Но „за да сме честни, ако се замени Унгария с България, в 85 процента от случаите направените оценки и заключения ще са валидни и за нашата държава”, смята експертът в Института за правни инициативи Теодор Славев. Според когото, това се отнася до: печалния избор на съдии в Конституционния съд (който пък стана смешен с обявяване противоконституционността на Истанбулската конвенция), зависимостта на прокуратурата от изпълнителната власт, стигматизацията (заклеймяването) на правозащитните организации, мизерните минимални пенсии и помощи, държавният натиск върху медиите (главно чрез тяхното финансиране), което ни отпрати на 111-о място по свобода на словото в компанията на Уганда.

   Процедурата срещу Унгария бе одобрена с 448 гласа "за", 197 "против" и 48 "въздържал се". "За" са гласували само петима от 17-те български представители – Филиз Хюсменова, Илхан Кючюк и Искра Михалова от ДПС, Сергей Станишев от БСП и Светослав Малинов от ДСБ. "Против" били Асим Адемов, Андрей Ковачев, Андрей Новаков, Емил Радев и Владимир Уручев от ГЕРБ, Николай Бареков от "България без цензура", Ангел Джамбазки от ВМРО, Момчил Неков от БСП. Ева Майдел от ГЕРБ се е въздържала, а Неджми Али (ДПС) и Петър Курумбашев и Георги Пирински (БСП) не са гласували. От която справка ясно се вижда кои са "за" либералните ценности и демокрацията, кои – "за" прогнилия от корупция национал-популизъм (респективно плюскането) и кои – мишкуващи за мястото си в бъдещите листи тарикати. Другото е лук и вОда, както казва народът. Затова на предстоящите избори този списък трябва да виси на всеки стълб и на всяка стена, за да стигне до всяка българска глава. Всяка от които да провери дали и мисли, или само плюска.

   Иначе, както в политиката се заключава, че „всички са маскари”, така и в икономически план се казва, че всичко, за което Европа говори, е свързано с пари. Демек няма никакви ценности, както искат да мислим национал-популистите. Само че там, където управляващите имат ценности, има и състоятелни граждани. Защото парите се насочват първо към постигане и поддържане на тези ценности, па след това към джобовете  на тоя или оня. Каквато нелека задача си поставя и новият бюджет на ЕС, в който, за да се ограничат кражбите на националните правителства (че нали евро-парите минават през техните ръчички),  се засилват центростремителните сили. Нещо, което при федерализиране на Съюза ще става първо в икономиката, после в отбраната, вътрешната сигурност и правосъдието. А това на птички като Орбан и Борисов не им се харесва – те си искат техните измекяри да ги контролират.

   Освен това, „така наречените европейски пари трябва да се инвестират, не да се усвояват. И тази промяна е ключова в идеята на бъдещия бюджет. Парите ще бъдат все повече лост за привличане на допълнителни инвестиции и все по-малко пълнеж на дупки”, обяснява бившият еко-министър Юлиан Попов. Два пъти повече пари ще има за младежки инициативи, бюджетът за иновации скача с 60 процента, с 25 на сто – средствата, свързани с климатичните промени. (Докато ние сме я доклатили до там да не можем да си плащаме на синоптиците.)

   Па национал-популистите нека продължават да се крият зад празната терминология от типа „Европа на нациите”, „християнизация” или „нелиберална демокрация”. Такива демокрации са всички, като се почне от Русия на Путин, като се мине през Близкия Изток и се стигне до Южна Африка. Където, според френския професор по политическа философия Шантал Делсол, „са обхванати от демократичната система било поради миметизъм (уподобяване с околната среда), било под натиска на Запада (едното и другото са трудни за разграничение). Те имат избрани управляващи, но култура на подчинение и на потисничество. В страните от Централна Европа това са избрани правителства, които отхвърлят постмодерния „либерализъм”, във всеки смисъл на този термин.”

   Защото либералните свободи няма как да не пречат на авторитарните управници, каквито се установиха в почти цяла Източна Европа. Затова тукашните нови тирани бият толкова яростно по мултикултурализма и либерализма. Това отговаря и на инстинктите на тези народи, привързани към своята култура, защото благодарение на нея са оцелели без истинска демократична държава десетилетия и векове наред. Затова излъчваните от гербаджии, патрЕоти и социалисти простотии, достойни за чукчи, баламосват не само 20-те процента безмозъчен електорат.

   Докато гол(ям)ата истина е, че от развитите икономики в света, само китайската не се развива в либерална среда. И то благодарение на непретенциозното тамошно население. Но тази непретенциозност не е вечна.