Уж нов закон за училището приехме, който трябваше да отпуши работата в системата, а нещата повече зациклят. Дотам, че министърът посъветва учителите да преподават от есента историята в пети клас по учебника за седми. Като в същото време новите програми се пишат и обсъждат на парче, без обща представа в кой клас какъв материал ще се изучава.

   Ерго, денят се познава от сутринта. Затова не се учудваме, че обучението в българското училище продължава да губи позиции. Години наред нашите деветокласници са на опашката в международните изследвания на PISA. От проверките през есента пък стана ясно, че всеки пети петокласник не разбира какво чете. В същото време, анализ на сайта за икономически изследвания Economix показва, че страната ни има потенциал да повиши своя брутен вътрешен продукт шест пъти, ако всички 15-годишни получат базисни знания.

   Базисни знания, които обаче нашите ученици няма да получат чрез дуалното обучение, което сме прегърнали от немската образователна система, която и министър Танев нарече „мерцедеса на училищните образования”, а чрез акцента върху базисната подготовка, до което убеждение след дълги главо-блъсканици стигнаха поляците. Още повече, че и при немците повтарянето на класа до овладяване на базиса е често срещана практика, докато в България това се смята за едва ли не престъпление спрямо „учениковата личност”. Иначе по-ранното профилиране на обучението в Германия се дължи просто на по-ранното осигуряване на необходимата базисна подготовка.

   Нещо, което и експерти на Световната банка са забелязали: че ранното профилиране и селектиране на учениците в първи и седми клас, както и ранното професионално ориентиране пречат на натрупването на базисни умения. В различните държави системите на професионалното обучение и изборът на училище са различни, но във всички е гарантирано базовото познание. Докато лошите базови образователни резултати у нас създават и недопустим в развитите страни социален дисбаланс между учениците. Според анализите на PISA разликата между по-богатите ученици и по-бедните по математика е 115 точки, а тези от градските райони имат с 90 точки повече от тези в селските. И при размерите на нашата страна, както и спрямо броя на населението подобни разлики са недопустими. Да не говорим за българските „елитни” гимназии, каквито никъде по света няма, тъй като битката навсякъде е за изравняване на възможностите пред всички деца.

   Няма да открием топлата вода, ако кажем, че в основата на родните образователни проблеми стои безпаричието. По-важно е да уточним, че от тая опростачена управляваща класа и с много пари нищо не може да се очаква. Затова нещата могат да се променят само след свалянето й от власт. Което на теория е неизбежно, но което колкото е по-проточено във времето, толкова повече ще затормози измъкването и на образованието от блатото. Тъй че и еврокомисарката Кристалина Георгиева няма защо да ни открива топлата вода, давайки ни съвет, че „без повече инвестиции в учители, в училища, в тази област ние за съжаление рискуваме не само да сме на опашката, но и да продължим да слизаме надолу.” Защото като част от това управление Георгиева е част от проблема. Иначе е права, че ако искаме да постигнем растеж, който да ни доближава до средното ниво в ЕС и в по-далечно бъдеще да ни дава надежда да живеем като всички останали в Европа, ни трябват инвестиции, които да удвояват или утрояват сегашния темп на растеж. Само че това може да стане чрез високи технологии, експортно ориентирана икономика и конкурентен туризъм. А и трите цели могат да се постигнат чрез инвестиции във висококвалифицирани кадри и изследователска дейност.

   Прочее, какво разбира под високи технологии днешният ученик? На първо място това са смартфона и компютъра – там е комуникацията, там е играта. Отношението към които два технологични продукта в училище обаче е противоречиво.

   От една страна, широко разпространената употреба на компютри и технологии в класната стая не подобрява резултатите и работата на учениците, се казва в ново проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Като в заключенията се посочва, че образователните системи, които са инвестирали значителни средства в информационните и комуникационни технологии не са видели "забележимо подобрение" в резултатите от тестовете по четене, математика и други науки. А годишно глобалните разходи за образователни технологии в училищата са оценени на над 27 млрд. долара.

   От друга страна, преподавателката по медии, комуникации и креативно писане в Университета за креативни изкуства във Фарнъм, Великбритания – Ювей Лин смята, че забраната за мобилни устройства в училищата е голяма крачка назад. Като специално гимназистите „трябва да усвоят културата и отговорното поведение по отношение на мобилния си телефон, вместо изобщо да им се забранява. Трябва някак си да се научим да интегрираме този аспект в учебния процес – смята Лин. – Всъщност, дори нарушаването на забраната и забележката от страна на учителя ще ги научи на нещо – кога е о’кей да ползват телефона, и кога не. Пълната забрана може би е по-лесното решение, но не и по-рационалното. Разбира се, винаги можем просто да им спрем интернета, макар че това ми се струва прекалено жестоко. Според мен достъпът до интернет започва да се превръща в едно от основните човешки права в развития свят”, заключава  Ювей Лин.

   Следователно проблемът е не дали, а как използваме технологиите.

   Що се отнася до реформите в българската, а и във всяка, образователна система, те са непрекъснат процес. „Аз съм в образованието от 1969 година и не е имало година, в която да не тече реформа в образованието – споделя бившият ректор на СУ, писателят проф. Боян Биолчев. – А какво значи реформа, ми е трудно да кажа. Примерно, ако разполагаш с два лева, които трябва да разделиш на три. Няма реформа, която да раздели две на три поравно. Трябва да станат три лева, за да има реформа. Реформата се употребява като заклинателна дума, а всъщност има куп реформи – подобрения, които са попътни на стила и метода на работа. Реформа е нещо, което изцяло се променя, а за да се промени, трябва огромна инвестиция. Не можеш да смениш всичко изведнъж. Аз съм привърженик, след като съм отминал своя младежки революционен период, на дълбокия еволюционизъм.”

   Апропо, непрекъснато трябва да правим промени – да ремонтираме и себе си, и училището, а не да чакаме да ни се срути на главите и тогава да се чудим какво става с децата и въобще къде са те. Защото, паралелно с намаляващия брой ученици, намалява и този на преждевременно отпадащите от системата. През учебната 2007/2008 година техният брой е почти 23.3 хиляди, а през 2013/2014 година – 17.7 хиляди. Като почти половината от тях са напуснали по общо формулирания повод "семейни причини", а 18 на сто напускат, просто защото не желаят да учат повече. И все едно, в интерес на истината, най-рисковите фактори за преждевременно напускане на училище си остават бедността, безработицата, неграмотността или незаинтересоваността на родителите.

   „Семейно възпитание означава и първата говорна среда на човека, където той най-напред чува всичко – коментира проф. Боян Биолчев. – Семейството, отделено в своята клетка, зарежда от сутринта слуха на детето с взаимни обвинения, породени от трудностите на живота.” Това се случва в българското семейство, което иначе е призвано да задава подходящи очаквания към детето си; да не го глези, а да акцентира върху основните му задължения, като се интересува от образованието му; да го остави да взема решения и да греши, но и да има разумно отношение към технологичните устройства, като го насочва в бъдещите му планове.

   А голяма част от българските семейства чакат училището с магическа пръчка да направи децата им гений. Където трябва да подчертаем, че гениите са се появявали не благодарение на, а въпреки училищата. Тъй че не разчитайте много на рекламните кампании на елитните гимназии и университети. Защото, както казва проф. Биолчев, „нито една идея – от Платон та до социалистическата, не са били приложени на практика, тъй като идеята е форма на мечтателност на високия философски ум и пази Боже от идеи на велики философи, реализирани от средни мозъци. А това е преобладаващо.”

   Затова и децата не разчитат на родното образование, ами тръгват да учат в чужбина още от средното училище, па и от по-рано.