На 6 ноември на 98 години си отиде патриарх Максим. Когато се отваряха досиетата, останахме изненадани, че не е бил доносник на Държавна сигурност. Неговите негативи обаче, предвид възрастта му, трябва да се търсят в годините след 1944-а. Когато комунистите яхнаха Българската православна църква (БПЦ), за да я командорят с цинизъм, на какъвто само те са способни. При което тези свещеници, които не искаха да служат на новата власт, платиха с живота и здравето си. 150 от тях бяха убити, 350 изгниха по лагери и затвори.
Време, в което 30-40 годишният Максим бе направил своя избор. От 1950 до 1955 година той е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След завръщането си в България, през 1955 година, е назначен за главен секретар на Светия синод, на който пост остава пет години. В същото време, на 30 декември 1956 година е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил, а през 1960 година е избран и утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 година става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран е за патриарх на 4 юли 1971 година, като според устава на БПЦ е едновременно и Софийски митрополит.
Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на миналия век, което довежда до т. нар. разкол и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 година, няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на БКП взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим. Ред, по който били „избирани” и митрополитите, включително Видинският Дометиан, само че с подбора на владиците се е занимавал Секретариатът на ЦК на БКП.
През 1998 година на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърдиха каноничния избор на Максим и призоваха духовници, които го оспорват, да се покаят. А с приемането на новия закон за вероизповеданията по време на Симеон Сакскобургготски държавата прекрати намесата в делата на БПЦ и потвърди каноничността и легитимността на патриарха.
Какво е направил Максим за Българската православна църква след 41-годишно служене? Най-общо завеща на разкъсвания от езичество, ереси, атеизъм и комунизъм български народ развалина, в която милиционерщината бе превърнала висшия клир във формален борд, от който нищо не зависи. Вследствие на което повечето храмове и до ден-днешен напомнят неуютни катакомби, а манастирите – долнопробни мотели, в които се отбиват подозрителни типове, живеещи на ръба на закона. Затова неслучайно неугледното църковно тяло бе поверено на най-компромисния митрополит – Варненския Кирил. Който няма нищо против да служи на всеки, да не казваме и на още кого. Нещо, от което Пловдивският Николай, възпитаник на Максим, остана недоволен, но без да реагира остро, тъй като никой от синода не го подкрепи за наместник. Освен това, на Николай към момента не му се отваря и парашутът за провеждане на евентуален църковно-народен събор, който да промени устава така, че да може да кандидатства за глава на църквата. Не, че уставът значи много за нашите синодални старци, след като и Кирил не бе избран според него, а според негово тълкувание, но все пак е някаква надежда.
Затова, макар че Николай не получи на 10 ноември никаква подкрепа, „по внушение отнякъде”, както твърди началникът на кабинета на Максим – проф. Иван Желев (агент Ангелов от 1973 година) – младият пловдивски владика има своите поддръжници в лицето на Врачанския Калиник, Търновския Григорий, Видинския Дометиан и Силистренския Амвросий, към които „лесно” може да се присъедини и Сливенският Йоаникий. А самото „внушение” бе направено няколко дни преди смъртта на Максим от друг проф. доносник – Божидар Димитров, който каза, че "Николай е млад и модерен митрополит" и трябва да се промени устава, за да бъде избран именно той за патриарх. Откъдето става ясно, че светската (милиционерска) власт симпатизира на Николай като бъдещ ръководител на БПЦ.
Току-що избраният наместник-председател Кирил, разбира се, охлади подобни мераци. Но до крайния срок за избор може всичко да се случи. Особено при Кирил. Понеже той колкото категорично изразява мненията си, дваж по-категорично ги променя. А в тази „променлива” група, освен него, могат да се отнесат още Ловчанският Гавриил, Старозагорският Галактион, Неврокопският Натанаил и Американският и австралийски Йосиф. При което логичният избор на Гавриил за патриарх, отговарящ на всички уставни изисквания плюс това да не е доносник, по-скоро няма да се сбъдне. Освен, ако варненската корпоративната групировка ТИМ не желае именно такъв чист и слабохарактарен водач на църквата.
Докато, в същото време, Пловдивският Николай е прекалено енергичен, макар и „неопитен”, администратор и едва ли ще е толкова лесно да бъде манипулиран и използван. Ерго, затова в обществото сработи легендата, че по-голямата опасност за църквата идвала откъм Николай. Който, млад и амбициозен, се радва вече на две групи във фейсбук – на противници и привърженици. В случая, както се казва, няма лоша реклама.
Отделно, любимецът на политици и олигарси – 43-годишният дядо Николай, по примера на заможните си приятели, продължава да трупа богатство. Говори се, че обявил на всеослушание, че спестил няколко милиона в чужбина. И явно е осребрил част от тях, тъй като скоро е прибавил към автопарка си два чисто нови мерцедеса. Прочее, такъв предприемчив човек със сигурност може да промени църквата, друг е въпросът към какво.
От какво се нуждае БПЦ? При настоящето положение на тежка морална и материална криза може би най-разумно е да се премине към наместническа форма на управление чрез ротация на митрополитите. Както е било от 1915 до 1953 година. От една страна, за да мине време, през което да се прояснят истинските намерения и качества на кандидатите за високия пост. От друга – при настоящата законова уредба има опасност за нови митрополити да бъдат избирани пак сътрудници на службите. Понеже според сега действащия закон за такова сътрудничество се проверяват митрополитите, но не и кандидатите за такива.
Иначе, Кирил Варненски няма намерение да се бави много с процедурите, по които „Бог и Богородица” да го изберат за патриарх. Докато Николай трябва засега да се надява на евентуален църковно-народен събор, т. е. на дивото. Щото, говорейки за тези събори, не трябва да храним илюзии, че в България те са някаква отработена демократична процедура. Напротив – обикновено става дума за манипулирани сборища с цел приемане на предварително подготвени уставни и други положения. Иначе, как да си обясним съзнателното „неглижиране” от страна на клира на кампанията по избор на църковни настоятелства, която се претупа на 11 ноември. Когато най-удобните на митрополитите хора бяха преизбрани.
В почти всяко отношение търпи критика БПЦ. И все пак това, което най-често е в устата на хората, е несъстоятелността на нейната социална дейност. Причина за което е духовната и материална мизерия в цялото общество, включая тежкото материално положение и на църковните структури, откъдето следва и тяхното жалко до смехотворност кадрово състояние.
Много критики се отправят и по отношение неадекватното управление на църковните имоти, но това е последица от 45-годишното комунистическо безхаберие в тази посока. Църквата има имоти, но повечето са земи, доста от които невъзстановени в изискуемия от закона срок. Да не говорим, че върнатата земя не дава големи доходи, защото обикновено се предоставя на арендатори, които плащат съвсем ниска рента.
Печели се нещо от наеми на други недвижими имоти, но с тази печалба едва ли могат да се поддържат храмовете. Още повече, че за тази цел държавата дава смешните 1.5 млн. лева, които при днешните цени на строителните услуги не стигат за поддържането на курник, камо ли на църква. И никакви други пари не дава държавата, примерно, за заплати на свещениците, както е в Румъния. Затова и няма много кандидати за служители на Бога. Защото вярата си е вяра, но с минимална, а нерядко и никаква, заплата семейство не се издържа.
Това е положението. Тук-таме из по-големите енории се намират и по-големи спонсори, но, първо, те не са толкова много и второ – спонсорството не се осчетоводява, вследствие на което най-често изчезва по неведоми пътища.
