При нас, българите, нещата се случват мъчно. Или ако стават, то е по оня начин, за който говори Иван Хаджийски. Живеем трудно, радваме се насила, напъните в изкуството са мрачни. Защо? Не си правим труда да разберем, макар че трябва. Затова ни е нужен погледът отстрани.
„- Ние Ви питаме дали не обичате нежно царя на българите?
- Съвсем не – отговори той, - защото никога не съм го виждал.
- Как! Той е най-очарователният от всички царе. Трябва да пием за негово здраве.
- О, с удоволствие, господа. – И той пи.
- Достатъчно – казват му онези, — ето, че Сте вече опората, подкрепата и героят на българите. Вие вече спечелихте богатство и славата ви е осигурена.
Слагат му веднага окови на краката и го отвеждат в полка. Карат го да се обръща надясно, наляво, да вдига пушката, да сваля пушката, да се мери, да стреля, да тича и след всичко това му удрят тридесет тояги. На следния ден той прави упражненията не толкова зле и получава само двадесет тояги, на третия ден му удрят само десет тояги и другарите му гледат на него като на някакво чудо.
Изуменият Кандид не можеше още напълно да разбере как е станал герой. Един хубав пролетен ден му хрумна да отиде да се поразходи. Той вървеше все напред, смятайки, че човешкият род, подобно на животинския род, има право да си служи с краката си за собствено удоволствие. Не бе изминал и две левги и ето, че четирима други герои, шест стъпки високи, го настигат, връзват го и го отвеждат в тъмница. Запитаха го юридически дали предпочита да бъде бит с тояги тридесет и шест пъти от целия полк, или да получи наведнъж дванадесет оловни куршума в мозъка. Кандид напразно твърдеше, че човешката воля е свободна и че не желае нито едното, нито другото, но все пак трябваше да направи избор. По силата на Божия дар, наречен „свобода“, той се реши да мине тридесет и шест пъти под тоягите и направи две такива разходки. Полкът се състоеше от две хиляди души. Това правеше четири хиляди удара с тояга, които разкъсаха мускулите и жилите му от врата до задника. Тъкмо щеше да започне третото преминаване през тоягите, Кандид, който изнемогваше, помоли за милост, поиска да имат добрината да му пръснат черепа. Оказаха му това благоволение, завързаха му очите и го поставиха на колене. Тъкмо в този миг мина царят на българите, осведоми се за престъплението на потърпевшия и понеже беше надарен с голям гений, от всичко, което му казаха за Кандид, разбра, че младежът е метафизик и не знае нищо за земните неща. Царят му подари живота, воден от милосърдие, което ще бъде възхвалявано във всички вестници и през всички векове.”
Това е откъс от повестта “Кандид” на Волтер, написана три години преди “История славянобългарска” на Паисий, тоест преди да тръгне причината, събудила българското национално самосъзнание. Както знаем, гениите са белязани със способността да предвиждат бъдещето – Достоевски е пророкувал целия ХХ-и век. Волтер пък, като по-пророк, предвидил дори днешния български цар Бойко Борисов. Някога комунистите обясняваха, че като споменавал българите, великият французин имал предвид германците. Ама комунистите не разбираха Маркс и Енгелс, та Волтер знаят какво имал предвид?! В случая въпросът е не дали българите са германци, а дали българите са българите или Кандид е българите? Или и двете?
Апропо, да видим как трябва да изглеждат българите според Левски.
„Байовци,
... Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи...
Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си...
За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли, не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни.
За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт...”
Това е част от популярното предсмъртно писмо на Левски, написано в типичен евангелски стил, вдъхновено от длъжността на Апостола и задачата, поставена от времето и отечеството. Думата ни е, че като тачим и обичаме Левски, вслушваме ли се в съветите му?! Оставете дали ги следваме! Ние следваме вятъра и мъглата. И, въобще, на нас никой нищо не може да ни каже. По самовлюбеност ни съперничат само сърбите. За които ирландският драматург Брендън Беън казва: „Сърбите са много популярни – помежду си.”
Затова пак при султана ще пристанем – Доган отдавна си е сложил портрета на Левски в кабинета. Докато в същото време с Апостола дори родната църква се подиграва. Не искайки да признае за светец християнина, който разтърси с воля и дело цялата османска империя. Изтъквайки формални причини. А същностната е, че Левски бе признат за светец от Алтернативния синод. Преди 15 години. И сега к’во пра’им? Трябва да искаме разрешение от Гоце и Путин за потвърждение на светостта?
Всъщност, животът си знае работата. Той отдавна е направил Апостола и светец, и символ на България. Така, че търгувайки и с неговата памет, само продължаваме да превръщаме държавата в територия. Вярно кръстопътна, за радост на търговците, но безпътна за истинските българи, които си мият ръцете след пипане на пари, а не си галят с тях мазните муцуни.
Споменахме Гоце и се сетихме какво пише за смъртта на Гоце Делчев поетът Пейо Яворов.
“Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.
– Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата...
Защото осиротяваше цял народ.”
И с колко срам и яд ни облъчва днес цинизма на чучелото, наричано български президент, доносничело на Държавна сигурност от името на Гоце?! Срамно и страшно! А още по-срамно и страшно е, че този бе избран за президент, когато се знаеше, че бил доносник. Толкова ли по тия избори не успяхме да вместим и някое промишление между Азис и ракията, бе байовци?! Толкова ли сме втелени от комунизма, че за да се нормализираме, са нужни други 45 години?!
Иначе, „самият президент Първанов, разобличен като агент Гоце, не намира за нужно нито да подаде оставка, нито да упражни правомощията си и да освободи компрометираните дипломати” – възмущава се Клаус Шрамайер, бивш зам.-посланик на Германия в България, коментирайки пред списание „Europдische Rundschau” българския преход. Във връзка с който „на всички е известно, че промените в България са само фиктивни. А така нареченият преход логично вече от 20 години тъпче на едно място. Престъпността се е сраснала с политиката, а правовата държава е удушена още в зародиш. Макар и невидима, мрежата на бившите доносници продължава да функционира безупречно” – констатира към 1 април 2011 година Шрамайер и обобщава: „България е най-тъжното място на света – в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на ДС продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето бил близък до бандитите“.
Е?! Последният начин да се оправим е да дойдат германците. Понеже на 13 април гербаджиите в парламента отново отказаха да осъдят комунистическите престъпления, в частност възродителния процес. Как ще ги осъдят, като масово са участвали в тях?!
Иде Великден. Не българският. Нашият остана във Възраждането. Завинаги. Днес обруленото българско племе се е свило във ветровитото Софийско поле и чака да целува ръка, за да му дадат боядисано яйце. Синьо, жълто, червено. А вятърът така силно духа, че до десетина години ще отвее и последната българска песъчинка от сърцето на Балканите. И тук ще се заселят турци, московци, индийци...
„Ива и Петър имаха хубава работа, радваха се на уважение и обич, но тъй и не свикнаха с беззаконието и заминаха. Днес Ива продава цветя на един берлински пазар, а талантливият илюстратор Петър работи на строеж и бърка цимент. Въпреки това и двамата казват, без да се замислят дори за секунда: “Ние сме добре!” (Гергана Балева, блогърка).
