Време за пожари
През лятото има повече и всякакви пожари. В различни времена Наполеон и Хитлер не успяха да унищожат Москва, а тази година един пожар можеше да я ликвидира. В крайна сметка на руската столица й се размина, но пожарите в Подмосковието май запалиха чергата на династията Путини. Защото няма пожар, в който нищо да не изгори.
У нас пък, поради малкото пожари тази година, наближава своего рода юбилей на един знаков такъв. На 26 срещу 27 август се навършват 20 години от подпалването на Партийния дом. Не, че е произлязла голяма загуба тогава, загубата е, че при пожара партийците не са били вътре. След което делото е „приключено по давност”, както се казва в документалния филм на Малина Петрова. Как е приключено, като дори не е влизало в независимия български съд, един Господ знае?! При това цели 20 години, благодарение на което делото, така да се каже, хептен се е затрило в давността. Толкова се е затрило, че по-загубено нещо на тоя свят е само държавата, в която се е затрило. „Пожарът в Партийния дом е ключово събитие. Мафията, разбойниците, бизнесмени някакви, те водят своето начало от там. От там започват всичките машинации с огромните суми и кражби”, обяснява фиксацията си режисьорката Малина Петрова. В което се опитва да ни убеди и филмът.
Иначе, самото подпалване през 1990 година спокойно може да се разкрие в контекста на политическите маневри на четирите влиятелни сили тогава – БСП, СДС, ДС и „Подкрепа”. Нали най-сигурният метод за разкриване на едно престъпление е правилното дефиниране на ползите или интересите от събитието! Освен, ако и това вече не важи за нашите органи.
Та, какво правеха споменатите сили по онова време? СДС си ближеше раните от загубата на изборите на 10 юни, не можейки още да схване как го изработиха с резултатите от тях, а „Подкрепа” се мъчеше да вземе връх и да определя дневния ред на координационните съвети на СДС в цялата страна. Без и двете демократични организации да забелязват, че през лятото на 90-а година инфилтрирането на мекерета от ДС в сините структури беше започнало.
И при това положение ползата от пожара, разбира се, беше за БСП, а извършители на акцията бяха специалистите от ДС. Целта бе да се компрометира гражданската същност на СДС в лицето на нейния мотор „Подкрепа”, а не да се унищожат някакви компрометиращи партийни документи. Защото партийните бумаги се публикуваха наляво и надясно и даже задължително се изучаваха в рамките на т. нар. политическа учебна година. И дори да е имало някакви „важни” документи, те нямаше да бъдат унищожени по такъв рискован начин. Що се отнася до секретни заповеди за по-сетнешни насилия и убийства, като това на писателя Георги Марков, такива едва ли са били не само по време на пожара в Партийния дом, но и в архива на МВР. Те, според ген. Атанас Семерджиев, са на тайно и загадъчно място „далеч от София”. И понеже това място не може да се открие 20 години от десетина правителства, най-вероятно е плод на старческа деменция, в дебрите на която се подвизават и други червени величия на тихия фронт като ген. Любен Гоцев и старши-вербовчикът Цвятко Цветков. Те дрънкат, за да поддържат чрез измислици, намеци и недомлъвки легендата за вездесъщата ДС, а ние се развличаме, гледайки умно, за да не заподозрат, че смятаме въпросното тайно място за подобие на Царичинската дупка, в която през 1991-92 година Луджев Риформата търсеше извънземни. Тоест, че смятаме това място за нищо и половина, но сме склонни да поддържаме изкуствения интерес към подобни измишльотини, за да си намираме работа като журналисти.
Иначе, през лятото на 1990 година БСП още не контролираше СДС чрез ДС. Въпреки че парата отиваше повече в свирката, СДС се развиваше спонтанно и безконтролно до август 1991 година. Така, че на комунистите бая им трепереха мартинките в ония година-две. БСП обаче продължаваше да упражнява тотален контрол върху ДС, тъй като тъпанарите в тая сигурност още не знаеха, че могат и сами да крадат от държавата – без да питат партийните секретари. Поради което на първо време бяха само топлата връзка с криминалния контингент, използван от партията за всякакви акции. Отначало акциите бяха плахи, хаотични и не дотам успешни, но с течение на времето ставаха все по-добре организирани, нагли и дръзки. Тия над 200 неразкрити знакови убийства през последните 20 години по чий знак мислите са извършени?! Да не говорим за другия физически, политически и икономически тормоз, налаган на хора, които се опитваха да направят нещо различно от това, което е предначертала партията-мафия, станала постепенно държава-мафия. Понякога ръководните центрове на тая паралелна власт се изместваха, пукотевицата се ожесточаваше, докато се намереше обаче поредния Кръстник, който да овладее и успокои ситуацията.
Но какво се случи на 26 август 1990 година?
През лятото на 1990-а Великото народно събрание взе решение да бъдат демонтирани символите на комунистическата власт от публичните места. Висшият съвет на БСП се съгласи да махне петолъчката от Партийния дом, но не го направи. По този повод Пламен Станчев, активист на движение „Инициатива за гражданско недоволство“, заедно с отец Димитър Амбарев, обявиха, че ще се самозапалят, ако чуждият символ не бъдат свален до 20.30 ч. на 26 август. По това време премиерът Луканов беше в чужбина, а президентът Желев – някъде по морето, където инспектираше някакви почивни станции. Така срокът на ултиматума изтече, а площадът до сградата беше пълен с народ. Когато в 20.40 ч. синдикалният лидер д-р Константин Тренчев заговори пред събралите се, заплашвайки властта, че хората ще атакуват сградата. В 21.15 ч. в ефира на Българската телевизия Радой Ралин и Йосиф Петров отправиха призив към председателя-президента на републиката петолъчката да бъде демонтирана, за да не се погуби човешки живот. Само четвърт час по-късно обаче тълпата нахлу в Партийния дом. Радио София излъчи призив на президента Желев за въздържане от насилие, но към полунощ сградата вече гореше. Пожарът беше угасен малко след 3 часа през нощта. Изгоряха 40 помещения, унищожено и разграбено беше имущество в 94 стаи. На сутринта полицията помете палатковия Град на истината, а Главна прокуратура образува Наказателно дело № 53.
Година по-късно следствието излезе със становище, че пожарът е дело на „екзалтирани екстремисти“. Обвиняеми бяха 38 души, сред които – Пламен Станчев и Константин Тренчев. Съдът връща делото в прокуратурата четири пъти, докато на 23 август 1996 година следствието бе прекратено.
Пет години по-късно в следствения арест попадна човек, обявен за издирване заради палежа. Заподозреният бил сред „обитателите“ на Града на истината, а в палатката му била открита „плячка“ от опожарената сграда. Експертизата обаче заключи, че задържаният е невменяем и обвиненията бяха свалени. Това е последното известно правно действие по пожара в Партийния дом. Сега изтича 20-годишния давностен срок от случване на събитието, който срок може да бъде продължен с още най-много две години половина.
За разследване на подобни престъпления в нормалните държави, разбира се, няма срокове – маскирани столетници-фашисти ги изравят и до днес като плъхове по цялата планета. Но нашата съдебна система е бам-башка. Толкова е независима от съвестта си, че даже не й личи. А и какво като установим, че комунистите са си подпалили партийния дом?! Те и сега се хилят като курви, като им напомниш какви са били бащите и дедите им, па и те самите. И понеже тези дни доживяхме да направят публични документите, свързани с Народния съд от декември 1944 до април 1945, вижте накратко какво са направили нашите герои тогава!
Народен съд била наречена институцията, създадена след преврата на 9 септември 1944 г. за съдене на управлявалите страната след 1 януари 1941 по време на участието на България във Втората световна война. Този формален съд бил използван за разчистване на политически сметки с огромен брой политици и интелектуалци – писатели, художници, журналисти, които не са изразили симпатия към новата власт на Отечествения фронт. Процесите били 135, присъдите – 9 155. Осъдени били и хора, убити в първите дни след 9 септември. На смърт били осъдени 2 618 души. Издадени били 1 226 доживотни, 8 – 20-годишни, 946 – 15-годишни, 687 – 10-годишни и 3 741 – по-кратки присъди. Много от осъдените на затвор починали от изтезания веднага след приключването на съда.
Затова днес единственото спасение за държавата е лустрация на комунистите. Която ние, за съжаление, не направихме. И ако продължим да смятаме, че не трябва да я правим, няма да имаме скоро нормална държава. Нищо, че Борисов и Цветанов се пънат да я отвоюват от червените бандити. Парите са у червените и при тази евтиния не им е никакъв проблем да си напазаруват килъри, съдии, медии, депутати, партии и министри. Затова при ситуацията в България са нужни дълбоки и трайни промени, радикални и необратими реформи, които да променят цялото общество през средните до най-ниските равнища на управлението, а не да останат само горе като официални и празни лозунги, издигани от избор на избор от лидерите на партиите. Не може довчерашният комунист или доносник да се изтипоса демократ и да разчиташ, че си е променил нрава! И че утре няма да ти ритне текмето. Жельо мислеше, че може. Докато Костов знаеше, че не може, но не му пукаше, защото му беше удобно да използва както доносниците, така и комунистите.
Комунизмът (национал-социализмът, фашизмът) е идентичност, а идентичността е това у човека, което не може да се промени. Разбира се, повечето наши управници не го споделят, но то е от лицемерие – защото не им стига куража да се справят с мутиралите престъпници. Дали Борисов ще се справи? Едни смятат, че по-скоро не, други – че е рано да се каже. Предстои да видим, тъй като още не е ясно доколко автентична е завръзката на битката.
