За какви нарушени или по-скоро неустановени връзки става дума в иначе усложняващите се в етнически и религиозен план евро-общества?

   Безспорен образец за състояло се мултикултурно общество е Канада, където основните групи население са четири: т. нар. първични жители в лицето на индианци и ескимоси, англо- и френско-езичните канадци или т. нар. нации-основателки, дошлите по-късно европейци и т. нар. „видими малцинства” от третия свят, които са се заселили в Канада след 1970 година. От 1988 година философията на мултикултурализма е приета за база на канадската държава чрез закон, който гарантира на гражданите не само равни права, но и идентичност.

   Как конкретно тази разнородна сплав е възпроизвела днешното синергично гражданско общество в североамериканската държава обяснява германският изследовател на социалните структури Райнер Гайслер. Според когото, за целта още през 60-те години в Канада е била развита концепцията за мултикултурализма, която през 1971 е издигната до статус на валидна и до днес държавна идеология. Като канадците са не само идейни изобретатели на мултикултурното общество, но те са и първите, които са го превърнали в практическа, функционираща политика.

   Според Гайслер, философията на мултикултурализма“ може да бъде резюмирана в следните седем основни принципа: безусловно „да” на етно-културното разнообразие, право на (но не и принуда към) културно различие, културна равноценност и взаимна толерантност, осигуряване на сигурност чрез контакт, осигуряване на единство в различността чрез базисни ценности и правила, гарантиране на социалното право на равни шансове и политическо окуражаване и подпомагане на мултикултурния модел.

   Би ли могъл да се приложи този модел в други страни и специално в Германия, накъдето са насочени основните бежански потоци? Механичното пренасяне би било проблематично, даже невъзможно. Не само защото за Германия имигрантството е сравнително ново явление, докато в Канада би- и дори поли-етничеството е утвърждавано десетилетия наред, но и понеже в Германия етническите групи не са политически представени (дори са изолирани, което се отразява на тяхната идентичност и затова се появяват и увлечения по радикалния ислям), за разлика от Канада, където всички политически партии обръщат внимание на мулти-етническия характер на населението. „Представата, че канадският мултикултурализъм би могъл да се пренесе лесно в Германия е следователно утопична – пише Гайслер. – И въпреки това немците могат да се поучат от Канада. В съгласие с мотото на Макс Вебер, че „трябва да се мисли за утопичното, за да може да се разпознае реалното“, канадският мултикултурализъм може да бъде ориентир – нещо като морски фар, който показва приблизителната посока, в която трябва да се насочват разсъжденията по въпросите на миграцията и интеграцията.”

   Който ориентир, от своя страна, подсеща за три важни неща: първо, че миграцията и интеграцията не бива да бъдат оставяни сами на себе си; второ, че тези явления трябва да се приемат еднозначно, както и да се възприемат като необходимост и шанс, а не като заплаха; трето, че канадският дуалистичен принцип за единство в многообразието е много по-перспективен за човечеството, отколкото тенденциозно монокултурните асимилаторски представи, които са в основата на днешните евро-сътресения. Каквито сътресения в по-голяма степен е изпитало и американското общество по време на робството, куклуксклановия период, а и каквито в САЩ на хибриден и асиметричен принцип изпитват и до днес.

   Защото, както споменахме, изолацията на бежанците (специално на тези от ислямските държави, а и не само на тях) води не до интеграцията им в християнските общества, а до създаване на т. нар. от американският журналист Томас Фридман „множествена”, а от английския му колега Кенан Малик „радикална” идентичност, която произвежда негативните реакции в лицето на съвременния тероризъм. „Младите (повечето от бъдещите джихадисти са юноши или младежи, едва прехвърлили 20-те) се увличат по джихадистките идеи, защото търсят нещо много по-трудно определимо: идентичност, смисъл, чувство за принадлежност, респект – пише Малик. – Те са отчуждени, но не защото са зле интегрирани, в смисъл, че не говорят местния език, не познават местните порядки или имат ограничен контакт с другите в обществото. Тяхното отчуждение е много по-екзистенциално.”

   Тъй че главната причина за радикализацията не е ислямът – той е само добре използваната от идеолозите на тероризма дреха, в която повиват обладаната си от злото природа. Причината е, че европейските общества не осъществяват оня не само фиктивен, но и ефективен политически контакт с бежанците, за който става дума в Канада. Който контакт трябва да бъде свързан не само с осигуряване на някакъв базов социален минимум, но и на равни шансове за успех в обществото. Защото нали, в края на краищата, това пише на знамето на американската демокрация, друг е въпросът доколко реално се осъществява.

   Прочее,  ако в Канада и САЩ имаме повече или по-малко основания за критики в това отношение, то може да се каже, че в Европа (почти) нищо не се прави по въпроса. Затова в ЕС избуяха националистичните и популистки партии, затова у нас се появи етническа такава. Която е формално противоконституционна, но и много необходима (прозрението на д-р Желю Желев), за да предпази навремето българското общество от трагедии като в бивша Югославия, а сега българските мюсюлмани, както и цялото българско общество, от радикализация. Затова радикалните изпълнения у нас избухват с циганско (и българско), но не и с турско съучастие, следователно не заради вярата, а заради простотия и сиромашия. Защото масовият българин вече няма не само равни, но и никакви шансове да просперира в страната, а с проблемите на тукашните цигани никой не се занимава – те се използват само като параван за крадене на пари и печелене на избори.

   Мултикултурализмът е съществуването на различни култури в една и съща юрисдикция, в една и съща политическа общност. Но тази общност трябва да обръща внимание на различните етнически групи, да разкрива пред тях перспективи за успешна реализация, а не само да им дава помощи, за да ги развращава. Каквото е положението не само в България, но в почти всички европейски държави. Положение, което трябва да се променя с усилията на двете страни – и на държавата, и на малцинствата. „В условията на демократичното общество, човек е свободен да избере собствената си съдба – пише докторът по философия Мюмюн Тахир. – Веднъж избрали за своя родина България, етническите общности като цяло и отделни техни представители, трябва да формират в себе интегрираща идентичност като се стремят да се интегрират в българското общество.”

   В заключение, Меркел заотрича мултикултурализма, като видя, че не може да се справи с бежанците. Иначе, Европейският съюз е по дефиниция мултикултурен модел, който не може да съществува като монокултурен, тъй като тук вече са позиционирани космополитни градове като Лондон, Париж, Берлин, Амстердам, Виена, Прага, Будапеща, Букурещ и дори София – нещо, което се доказва и от повечето емигрантски държави като Канада, САЩ, Австралия, Южна Африка и т. н. На което някои ще опонират с обратния пример в лицето на Израел. Но надали е нужно много дълго да доказваме, че вече седемдесета година точно тази е най-неспокойната държава в света.