Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2016 08:17 - ДИАЛЕКТИКА НА ВЛАСТТА
Автор: krumov Категория: Политика   
Прочетен: 728 Коментари: 0 Гласове:
3



   Истински тюрлю-гювеч се забърква 26 години в българската политика. Който, с идването на царя трябваше от двуполюсен да стане многополюсен, а взе, че стана еднополюсен. И сега с мъка трябва да се връща към корените, които в развитите демокрации се свеждат до консервативни и либерални идеи. Както, впрочем, правилно е копирано у нас след Освобождението.

   Като, разбира се, от време на време навсякъде изгряват и залязват и други, съобразени с конкретни национални особености формации, които обаче като станат прекалено много, съответните общества се отвращават от политическия калабалък и първосигнално еволюират до идеята за единоначалие. Е, във Франция и Англия това става по-трудно, но в Германия, както виждаме, е напълно възможно. И преди и сега. Нещо, което в сегашния му вид френският философ Ален Дьоно нарича „управление” и го оприличава на краен центризъм, който  „не търпи нищо друго, освен себе си. Той не се разполага в средата на спектъра, а просто отрича съществуването и легитимността му. Поклонниците на „управлението” съвсем не са умерени. Те са модерните софисти, които умеят да куртизират синдикатите, като им внушават, че са склонни да отчетат исканията им по време на „социалните преговори”. Всъщност обаче, те се борят да спечелят съгласието им априори. Тяхното „договаряне” по същество е радикален подход, често прибягващ до несправедливи и антидемократични средства. А обществен порядък, който застрашава 80 % от екосистемите и позволява на 1 % най-богати да притежават 50 % от активите, е всичко друго, но не и умерен”, заключава Ален Дьоно – преподавател по политически науки в университета в Монреал.

   Апропо, погледнато исторически, откъде другаде, освен от люлката на демокрацията – Франция, можем да се просветим в политическата мода?! Та, в книгата си „Медиокрацията” (власт на посредствеността) Ален Дьоно критикува един свят, подчинен изцяло на логиката на пазара. „Неолиберализмът вече не е просто един от възможните избори, а нещо естествено, като дишането – иронизира той в едно от интервютата си. – Управлението успя да дегизира ултралибералната идеология като знание, като начин на живот, като общество, сякаш това е субстанцията, на базата на която единствено можем да разсъждаваме, докато всъщност самото й съществуване заслужава дебат. Вече не говорим за общо благо, а действаме така, сякаш общественият интерес е просто сбор от частни интереси, които индивидите трябва да защитават. Всички сме призвани да бъдем просто лобисти на личните си интереси или тези на собствения ни клан. На тази база избуява културата на блатото, на съмнителните договорки.”

   Прочее, този тип лобистки управления залагат не на интелектуалците, а на експертите. Пък според един от създателите на постколониалната теория Едуард Саид (1935-2003) – американски хуманитарист от палестински произход, защитник на правата на палестинците, дългогодишен професор по сравнително литературознание в Колумбийския университет, та според него експертът нехае за последствията от приложението на познанията му. Нещо, което дава все по-катастрофични резултати и в България, където невежи политици се оставят в ръцете на непочтени експерти. Защото, според Дьоно, „експертът не се задоволява да предложи своето познание на хората, които вземат решение. Той е идеолог, който ни представя своята заинтересована гледна точка като „знание”. А това изпразва от съдържание демокрацията и свързаните с нея понятия. Докато на мястото на експерта интелектуалецът би подходил като „аматьор”, с любов към предмета на интереса си, заинтригуван от всичките му измерения, което само по себе си предполага интердисциплинарен и в крайна сметка честен подход.

   Този честен подход, който обикновено свързваме с идеологията на политическата левица. Както по света обаче, така и у нас, за да оправдава непригодността си, днешната левица е потънала в дебрите на национализма. „Националистическите партии в Европа, които дълго време бяха отхвърляни като маргинални групировки, в момента печелят гласове, като възприемат дискредитирани преди това “левичарски” идеи”, споделя известната американска публицистка и политическа писателка Ан Епълбаум. И дава примери с призивите за национализация от страна на Националния фронт във Франция, както и с конкретните стъпки в тази посока на управляващите левичари в Гърция и Унгария.

   Какъв е „алтернативният” поглед отдясно? Според консервативния философ и геополитик, смятан за баща на европейската „нова десница“ – Ален дьо Беноа (1943), „в момента либералният капитализъм се сблъсква с фундаменталния проблем за обезценяването на стойността на капитала. "Свободният полет" в системата от заеми, последван от неудържимата надпревара в сферата на финансовите спекулации и "финансовите деривати", си имат своите граници.” При което либералният капитализъм се оказва неспособен да продължи "развитието на своята логика в рамките, формирани по ирония на съдбата от логиката на собственото му развитие" (Франсис Кузен). Защото „за да компенсира спада на своята ефективност, либералният капитализъм трябва постоянно да увеличава обема на печалбата си, с други думи, трябва постоянно да разширява спектъра на търговските си възможности – обяснява Беноа. – Но, за да гарантира свободния поток на стоки и суровини, той следва да увеличи своята производителност, което означава да намали разходите, включително за работни заплати. Оттук и непрекъснатото разширяване на прослойката от "излишни хора", тоест ръста на безработицата. А как можеш да продаваш все повече стоки на клиенти, чиито реални доходи непрекъснато намаляват?"

   Въпрос, на който наличното дясно не може да отговори. Поради което се отваря и съответният терен за популизма на крайния центризъм. Докато, в същото време, „свръхнасищането на пазара, експлозивното нарастване на дълга, низходящата тенденция в процента на печалбата, упадъкът на Европа, все по-широкото разпространяване на фалшивото съзнание и активирането на субхаотичния процес на "децивилизация" – всичко това сочи, че светът навлиза в един имплозивен и "терминален" етап от развитието си”, обобщава наблюденията си членът на френската академия Ален дьо Беноа. Задавайки ключовия въпрос можем ли да излезем от това състояние по друг начин, освен чрез война? Отговорът на който въпрос клони към тревожно „не”. Макар че тази хибридна война няма да е в рамките на традиционните представи. В нея ще се смесват етнически, религиозни, корпоративни, пазарни, технологични и други елементи, но в нея определено водеща роля ще има най-организираната военна коалиция в лицето на НАТО.

   Как може да класифицираме събитията в така определената теоретична рамка? Ако почнем от САЩ и Русия, трябва да кажем, че с взаимната си любов Путин и Тръмп си правят мечешки услуги. Защото е ясно, че в крайна сметка Америка няма да допусне президент циркаджия, колкото и да е богат, докато през това време в Русия, според констатацията на Иван Кръстев, хората ще са се изморили да ненавиждат Запада.  Освен това, на Москва през есента също й предстоят избори, макар и парламентарни. Които дори да не променят обстановката, при всички случаи ще я размътят. Убеждавайки все повече руснаци, че режимът им не е нито ляв, нито десен, а центристки едноличен.

   „Антикорупционната кампания на президента Си Цзинпин помита някои от най-влиятелните и богати хора  в Китай: висши генерали, шефа на държавната служба за вътрешна сигурност, милиардери, директори на фирми, телевизионни знаменитости. Всичко това се случва на фона на забавяща се икономика, потискане на свободата на словото и масова обществена тревога от замърсяването на околната среда и индустриалните катастрофи – коментира за „Файненшъл таймс” Гидиан Рахман. – Така под спокойната официална външност на китайската политика уверено расте потенциалът за откат, или от обществото, или от някои от застрашените от антикорупционната кампания групи.”

   Какво (ще) се случва в Европа сме коментирали, а и всекидневно го изпитваме на гърба си. Що се отнася до обективните фактори, движещи бежанските потоци – войната в Близкия изток, надеждата за по-добър живот в Европа, печалбите от контрабандата на хора – те ще продължават да са налице и през тази година.

   За капак Ирина Бокова няма да стане шеф на ООН, защото не само тя, а всички не го заслужаваме.

   В България традиционната политическа левица, оплетена в националистични и русофилски оправдания, постепенно ще се трансформира в либерална формация. Било чрез АБВ, чрез Кадиев или Дончева, но това е неизбежно. Защото социалистическото по света отдавна е само етикет.

   Неизбежна е появата в България и на консервативна партия. По простата причина, че за да се яде, трябва да се произведе. Та сегашният популистки центризъм, който оцелява благодарение на кражби и дългове, сам ще падне в гроба, който копае на страната. При това много скоро. В каквато връзка може да се каже, че у нас и в политиката мирише на пролет.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krumov
Категория: Политика
Прочетен: 268159
Постинги: 137
Коментари: 83
Гласове: 845
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031