Подведен от собствените си евро-калинки, както и от склонността си към фриволни шмекерии, миналата седмица българският премиер сътвори поредния евро-гаф. Подочул нашият, че Брюксел раздава някакви пари и веднага се наредил на опашката. Ма се оказало, че дават парите с бежанците. Разбира се, това там нямало как да го смути – в голямата дипломация се говори с асоциации, намеци и жестове, за разбирането на които е необходим някакъв минимум интелигентност. Смущението го обладало в България, където популистките (да не кажем расистки) настроения са обхванали всички – от „Атака” и Джамбазки до Светия синод. Та трябваше три дни и три нощи нашият да се кръсти и обяснява (нещо, което най не обича, но му се налага да прави), че не е искал и не иска нито бежанците, нито парите. Само и само да не го лишим от народната любов, която става все по-условна, но това е друга тема.

   Темата ни сега е за тези, които раздават и контролират разпределението на евро-средствата, а именно германците. В който контекст, не осъзнала скоростта на събитията, по едно време и Меркел се насади на пачи яйца. Все едно, в непредвидими ситуации като настоящата това и на най-великите може да се случи.

   Иначе, нас германците ни уважават отпреди Хитлер да натисне румънците да ни върнат Южна Добруджа доброволно. Още през далечното лято на 1878 година рамо на току-що пръкнала се България дава самият Бисмарк. Когато непоканването на български представители на Берлинския конгрес и отслабването на позициите на защитниците на българската кауза, за каквито тогава са се представяли руснаците в лицето на граф Игнатиев, било компенсирано в значителна степен от Германия. Конкретно на конгреса Бисмарк наложил вземането на решения да става с консеснус, което реабилитирало позицията на руската делегация. Освен това, „железният” канцлер категорично се е застъпил за оставането на София и Варна в рамките на Княжеството, както и за недопускане на мюсюлманска армия в Източна Румелия.

   Какво свързва българския и германския народи през следващите 137 години? Това, че нашият, благодарение на робството, а германският, благодарение на липсата на колонии, са били сред тези, които са най-мотивирани за национално възраждане и държавно укрепване и развитие. И не случайно се оказват в един кюп по време на двете световни войни. От друга страна, заобиколена от съседи с велики покровители (Гърция от Великобритания, Сърбия от Русия, Румъния от Франция), жизнено важно за България било и тя да си има подобен съюзник – за зло или добро. И затова сме се сближили с германците, но – толкова за двустранните отношения.

   Сега немското развитие, в лицето на финасовата политика на фрау Меркел, се моделира от живата история не само на Християндемократическия съюз (CDU), но и на Германия – Волфганг Шойбле (1942). Който в момента е най-дългогодишният член на немския Бундестаг (от 1972 година) и който през годините е заемал множество министерски постове в различни федерални правителства, включително поста на финансов министър във втория и трети кабинети на Меркел от 2009 насам.

   Каква е позицията на Шойбле по въпроса на въпросите на днешния ден – този за бежанците? „Когато човек види през какви промени преминава в наши дни ислямският свят, действително може да се получи впечатление за настъпване на нова епоха”, смята той. Но вместо да драматизира обстановката, пледира да се гледа на нея с разбиране. „Технологическите пробиви променят света. Като финансов министър, чиято работа е да внимава за развитията на финансовите пазари, аз възприемам всичко това особено интензивно. То води до ситуации, при които проблемите се глобализират много по-силно и по-бързо от преди. Всичко се приближава и ускорява. А с това и противоречията стават осезаеми далеч по-бързо. Имиграционната вълна към Германия е едно от тези последствия. За нас тя е предизвикателство – но също и от положителна гледна точка. Притокът на хора е шанс за нашата страна”, смята Шойбле.

   Позиция, абсурдна не само за германските националисти, но и за всички български политици, които се страхуват да защитят каквато и да било позиция, извън актуално популистката. А защо Шойбле смята имиграцията за шанс? Защото раждаемостта в Германия е 1.4 деца на жена спрямо 2 във Франция, 1.8 във Великобритания и 1.6 средно в ЕС. С по-малко деца Германия застарява все по-бързо – средната възраст на нацията е 46 години и отстъпва само на японската. Всеки 20-и германец вече е над 80-годишен, а до 2050 година това ще важи за всеки шести, прогнозират от ООН. Това е големият вътрешен проблем, който поставя на изпитание дори немската осигурителна система.

   Освен това, този проблем е свързан и с дългогодишното въздържане на нацията и държавата да предприеме по-активна и отговорна външна политика. „Тук в Германия трябва да свикваме с мисълта, че трябва да поемем още повече външнополитическа отговорност – коментира Волфганг Шойбле. – Откак Йоахим Гаук е президент на републиката, той непрекъснато указва тази необходимост.” В същото време, „ние германците не сме и призвани да решаваме всички проблеми на този свят. Преди вече сме се опитвали да налагаме волята си на други – с ужасяващи последствия. Но поради нашето благоденствие и големина трябва да допринасяме повече от останалите европейци за решаването на проблемите.”

   Само обаче в сътрудничество с Франция и Великобритания, според Шойбле. Тъй като Германия не е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, не е ядрена сила, а и немската история отдавна не е допускала възприемането на един такъв вид политическа ръководна роля. Затова „ние трябва да осъзнаваме нашата част от отговорността за европейското ръководство, но не можем да го вършим сами”, заключава германският финансов министър. Намеквайки за ограниченията, които търпи Германия от Втората световна война.

   Които ограничения, всъщност, се дължат на много причини, но на първо място на отмъстителната дискриминация от страна на световното еврейство във всички световни организации – от ООН, та до ЮНЕСКО. За което политици като Шойбле или Меркел надали ще говорят в прав текст, но което отдавна се диша в германския въздух.

   И това самите евреи го обясняват. В смисъл, че те са наказали немците, като са преместили центъра на цивилизацията от Австрия и Германия в Америка. Защото много преди Хитлер в Германия се е провеждала усилена асимилация на евреите. В която обаче евреите оцеляват. Щото по думите на емигриралия в Англия физик Рудолф Пайърлс „в Германия преди Хитлер да бъдеш евреин беше поносима пречка“. А и самото оцеляване е ставало, понеже – според английския историк Ерик Хобсбом (1917–2012) – „германските евреи страстно са желаели да бъдат германци”, така че социалната мобилност през 19 век, очевидно не е важела за тях”

   След 1933 година обаче разгромът на германското еврейство съвпадна и с разгрома на световния културен център, който вече бе изригнал на тази средноевропейска територия и който захранваше европейския (руския – Ленски, а след Освобождението и българския – д- р Кръстев, Пенчо Славейков) и световния дух. В който „само тези, които бяха изпитали силата, великолепието и красотата на онази култура, която потиква българския евреин Елиас Канети да напише в разгара на Втората световна война, че „немският ще остане езикът на моя интелект“, могат изцяло да осъзнаят какво означаваше загубата й”, пише Ерик Хобсбом.

   Защото след 1933 година немският не е повече езикът на модерността за амбициозните европейци. Той не е повече езикът на научните публикации, който всеки учен от Токио до Кеймбридж трябваше да разбира. Естествено, това не се дължеше само на емиграцията или смъртта на евреите, но изчезването им явно имаше драматични последствия за региона. До 1933 година почти 40 процента от всички Нобелови награди за физика и химия отиват в Германия, докато след това съотношението е едва едно към десет.

   Значи, ето как Германия за десетина години загуби нещо, което е градила повече от сто. И днес икономиката на Германия е сред водещите в света, но не е същото с германския интелект и дух, който трябва да се надява на възраждане чрез многомилионна имигрантска вълна.

   Ще попитате защо наричаме тази приказка българска? Щото много от поуките в нея са валидни и за България.