С идейно-политическата подкрепа на доносника  на Държавна сигурност Божидар Димитров, с материалната такава на служебния премиер Близнашки (и двамата бивши членове на БСП и настоящи ренегати), както и с благословията на президента смешник, в София бе открит паметник на цар Самуил. Който е не само с няколко сантиметра по-висок от този в Скопие, но и със светещи и денем, и нощем очи. Авторът на паметника е синът на Николай Хайтов – Александър, който е направил и монумента на загиналите при атентата на гара Буново.

   И понеже започнахме с инициатори на чалгата в държавната политика, нека споменем и главния организатор на събитието – Столична община, заедно с нейните клакьори. Едни, станали такива, заради щедрата хранилка, на която са вързани, други – поради болезнения комплекс на някои културни трегери на всяка цена да бъдат различни. Като така в групата се оказа и писателят Деян Енев. Според когото паметникът не струва, защото му „липсва онова, което назоваваме с думата "жал", но пък мястото му в градинката между църквите „Св. София” и „Александър Невски” е подходящо. Където „седи съвсем прилично на фона на зеленината на вековните дървета зад него, включително и с височината си от шест метра и с нищо не накърнява сакралното пространство около базиликата "Св. София".

   Тя, българската зеленина, какви ли не некадърници е прикривала и продължава да прикрива, тъй че един повече не е проблем. Проблемът е в смисъла на упражнението. Който смисъл Енев намира в това, че паметникът изкупува историческия ни дълг към царя, „който жали своите войници – това е чудото невиждано, което остави хилядолетната си бразда в народната памет. И заради това нему принадлежеше първенството да се увенчае с царски паметник в столицата. Както и стана. Божият промисъл никога не греши.” Макар че след Божия промисъл, и хората трябва да го приемат. Как ще стане това? „Ако младите започнат да си правят срещите около този паметник, това, според мен (Деян Енев), ще означава, че небесната благодат е слязла върху него. Както е при паметника на Свети патриарх Евтимий.”

   Което, според главния архитект на столицата Петър Диков, даже вече е станало, тъй като хората масово идват да се снимат при новия паметник и денем, и нощем. Вероятно от любопитство. Или това са същите хора, които масово ходят и на концертите на Азис?

   Що се отнася до „Попа”, малцина от друсащите се край него млади хора знаят, че това е паметник на патриарх Евтимий. Защото, според специализиращата изкуствознание в Англия Нада Нешева, „когато артистите не си вършат работата и енергиите не се освобождават, обществото бива доведено до психоза или невроза.” Вследствие на което идват посегателствата над паметниците чрез рисуване, чупене и т. н. Или по-лошо: водят до нихилизъм и отчаяние.

   И тук е отговорността на държавата къде какви паметници да поставя. А не под път и над път да щръкват частни чучела, като тези на Тодор Живков или Светослав Лучников. Мястото на частните паметници в нормалните държави е в гробищата. Докато у нас, както заяви преподавателят по културна антропология проф. Ивайло Дичев, „проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност. Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпиц-команди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната и ликвидираха истинското наследство.” Що се отнася до паметника на Самуил, „ако има здрав разум в правителството, просто утре ще гласуват тази паметник да бъде преместен в някоя градинка и точка. Защо не го правят ли? Защото смисълът на цялата операция е флиртът с крайната десница – обяснява Дичев. – На откриването се вяха знамена на ВМРО и се скандираше "Мизия-Тракия-Македония". Е, какво? Ще се плеснат по главата съседите и ще си кажат: "българи сме"?! Падаме до идиотизма на Скопие. Съмнява ли се някой у нас, че Самуил е български цар? Аз не, а вие? Тогава кой е врагът, с който се борят тия мутри?”

   В крайна сметка, „защо този мазохизъм, защо да правим военните си ритуали пред символа на поражението, унижението, избодените очи, края на българската държава? Защо все робства, геноциди, защо не нещо, което да ни вдъхновява? Странен е българският национализъм, на някаква субкултура прилича повече”, заключава професор Ивайло Дичев.

   Прочее, демократите почнаха да правят като комунистите. Слагат ти един паметник като този, примерно, на съветската армия и никой не те пита съгласен ли си или не си съгласен. Затова сега този паметник е един от двата най-спорни в София.

   Апропо, архитектите и скулптурите, работили по паметника на съветската армия, са известни имена: Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев и архитектите Данко Митов, Иван Васильов, Любен Нейков и Борис Капитанов. Паметникът е построен в особен политически момент. Формалният повод е 10 години от края на Втората световна война и би трябвало да прославя армията, освободила Европа от фашизма. Така е възприет паметникът от много от сънародниците, които все още смятат надписа на паметника „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ за адекватен.

   Но, „като всеки официален жест, и този има своето скрито послание – през 1952 е разбито горянското движение, съпротива на още новата комунистическа власт. Паметникът е ясно предупреждение към следващите опозиционери-антикомунисти, че Съветската армия седи зад комунистическата власт в България и би смазала всяка нейна опозиция, както по-късно се случва в Унгария и Чехословакия. Паметникът е на чужда армия, която би трябвало да брани някакъв наднационален идеал. В този смисъл той е автентичен комунистически символ – интернационалният пролетариат, който защитава абсолютната власт на партията в борбата за безкласово общество”, обяснява публичният смисъл на паметника младият архитект и урбанист Павел Янчев.

   Другият спорен паметник е този на спиралата пред НДК, която „е могъщо материално въплъщение на възродителния процес – обяснява младата изкуствоведка  Живка Валявичарска. – Той придава сила на едно усещане за национална общност и социалистическа народност, изключвайки стотици хиляди хора от различна принадлежност и идентичност и прокарвайки линейна национална история, която заличава историческото присъствие и културните приноси на множество общности от различно вероизповедание, етническа принадлежност и цвят на кожата, които са съжителствали в региона в продължение на векове“.

   Даваме мнения на двама млади специалисти, защото те са меродавния аргумент, че сегашна и още повече бъдеща България нямат нужда от двата спорни паметника. Нужда от тях е имало срамното минало.

   А доколко отчетлива е разликата между приемливо и неприемливо от миналото, за това красноречиво свидетелства разделеният до преди четвърт век Берлин. Където в Източен руснаците са построили най-големия и най-амбициозен военен мемориал в Европа: издигнат върху останките на 7 хил. руски войници и построен чрез колективните усилия на 12 хил. германски работници, за да се почете паметта на 25 млн. руснаци, загинали по време на Втората световна война.

   „Да се върви към мемориала е нещо, което неволно поражда усещането, че човек се движи сред снимачната площадка на някакъв сталинистки научно-фантастичен филм – споделя специалистката по пърформанс Лейла Пийнкок. – Неговата сталинистка реторика е толкова смразяваща, а мащабите му – толкова свръхчовешки, че след първоначалното зяпване човек си остава изпълнен с безразличие. Това е безобразно произведение на политическия вид театър, с неговите намерения и ефекти, силно отдалечени от човешката цена на войната както за победителите, така и за победените. Ние сме успели да осъзнаем, че по някакъв начин в тази война всички сме били жертви, но руският военен мемориал осъзнава единствено „цената на победата“. Това е структура, мотивирана от някакво ужасяващо смесване на скръб и жажда за отмъщение.”

   Докато в Западен Берлин най-представителният следвоенен мемориал е така наречената „Църква на напомнянето“. „Това е красива стара църква, улучена от бомба при една от бомбардировките на съюзниците и запазена в това полуразрушено състояние – обяснява Пийкок. –Върхът й се издига като парче изгризан от молци брокат над разположените върху някои съседни сгради огромни знаци на „Мерцедес” и други символи на немския капитализъм.”

   Два свята, както би казал „пролетарският” поет. Единият е за лична употреба.

... питам се, дали в ръката му ще сложат светещ джадайски меч? И друго се питам, него къде ли ще го курдисат?
Да, правилно прочетохте и съвсем съзнателно го изписвам, курдисат!

Според мен, един паметник трябва да възвисява душата на наблюдаващия го, а не да го смазва. Какво да се прави? Трудно си отива комунизмът... Още дълго ще тлее под прикритие.
Поздравления за постинга, колега!
П и е р