Всички европейци гласуваха не „за” или дори заради Европейския съюз, а преценявайки националните управления. Което у нас и преди е било така, но сега заразата се разнесе навсякъде, защото тези избори бяха първите след икономическата криза, вината за която понесоха и тези, които на практика не само се пребориха с нея, но и я надвиха. Но какво да се прави: такава е народната благодарност навсякъде. С изключение явно на Германия. Понеже през каквито и центрофуги да са преминавали в новата история немците, те винаги са се отличавали като особен европейски феномен.

   Прочее, призракът на популизма броди из Европа, терзаят се политолози. С  изключение както казахме на Германия, а интересно – и на Италия. Като тук без да правим някакви аналогии с 20-те и 30-те години на миналия век, ще се успокоим с обяснението, че в Рим се случи така, понеже популистите в лицето на Берлускони нанесоха такива поражения още преди кризата, че кризата там се схвана преди всичко като възможност пред италианците да се освободят от приятеля на Борисов.

   Иначе сега крайнодесни печелят първи места в емблематични страни като Франция, Великобритания и Дания. Евроскептични и дори неонацистки партии за първи път влизат в Европейския парламент, пратени дори от европейския бастион Германия. Орбан-манията в Унгария се вихри с мнозинствена сила – Фидес очаквано е начело, следван по петите от фашизоидната Йодик. Като в същото време крайнолеви версии също настъпват към властта – СИРИЗА е топ 1 в Гърция, 5-звездният Бепе Грило – на второ място в Италия.

   Заплаха ли е това? Пресилено е да се каже. Защото еврофилите в лицето на Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти, либералите и еколозите отново формират респектиращо множество. Според работещата в Берлин журналистка Капка Тодорова, има вариант крайнодесните да се обединят в блок, чрез който да имат силата да саботират Европейския парламент. В противовес обаче е напълно възможно консерватори и леви в парламента да работят заедно по големите теми, за да надвият евроскептиците, макар за това да е необходимо да се водят дори битки.

   Всъщност, има и поне една положителна страна в това, че популисти (в т. ч. Борисов и Бареков, за съжаление, успешно) и крайни партии (в т. ч. „Атака” и НФСБ, за щастие, неуспешно) щурмуваха Европейския парламент. И тя се състои в това, че сега класическите партии – леви или десни, ще трябва най-сетне да заемат ясна позиция. Тъй като досега, притискани от популистите в страните си, големите традиционни партии често се хлъзгаха в тяхната риторика и заемаха някои от лозунгите им. Което, специално у нас, в значителна степен обезличи както социалистите, така и автентичните десни, които наистина хванаха последния влак, но има реална опасност и за това да съжаляват.

   Ще попитате, какво става с оня (левия) призрак, който по времето на Маркс и Енгелс бродеше из Европа? Никакъв го няма. Лявата идея е в задънена улица навсякъде – дискредитирана от псевдолевите и в Източна, и в Западна Европа, главно заради глобалната необходимост да се води дясна политика.

   Така, че доста проблеми се насъбраха пред новия европарламент. Свързани с разширенията и на съюза, и на еврозоната, и на шенгенската територия, отнасящи се до скоростите на икономическо развитие, до руско-украинското предизвикателство и т. н. И този, който ще (или няма) да ги разреши, е Ангела Меркел, която е в третия си (последен) канцлерски мандат. Как може да стане това? Очевидно чрез работеща промяна в европейския договор.

   Но толкова за Европа. Най-малко ние сме тези, от които зависи бъдещето на Европейските съединени щати, както си въобразяват българските политически тарикати, смятащи, че Брюксел може да търпи безкрайно наглите им кражби.

   Защото какво е родната политическа картинка? Такава, каквато я рисува Доган, от когото дори най-пресните популисти зависят (вижте с чии пари се правят на политици комплексарите от ББЦ!). При което всеобщо овъртолване в безпринципност „комбинацията от етнически (българските турци) и корупционен вот (ромските гласове), на която ДПС разчита, поставят партията в уникалното положение никога да не плаща политическа цена, независимо от скандалите, в които непрекъснато участва”, коментира ситуацията политическият наблюдател  Стоимен Войнов.

   Нещо, което отбелязва и главният мозък на източноевропейския клон на „Отворено общество” Иван Кръстев. „България се намира по-близко до предсрочни парламентарни избори – смята той. – Основно обаче това ще зависи от поведението на коалиционния партньор на БСП – ДПС, защото през следващата една година, грубо казано, движението ще може да прави всичко, каквото пожелае. Социалистическата партия няма да е в състояние да му оказва сериозна съпротива, това първо; и второ – ще зависи и от това дали ДПС ще предпочете стратегически да тръгне на избори сега, понеже след една година много от негативните обществени нагласи биха могли да се обърнат срещу него.”

   Като вампирската целувка на ДПС се отразява на БСП под формата на пълен блокаж за водене на лява политика. Защото тук не става дума за козметични увеличения на пенсии и заплати, с които будалкат и турския електорат, а за важни леви реформи, свързани с премахване на плоския данък, строителството на АЕЦ „Белене” и т. н. Отделен е въпросът какви са възможностите точно на това правителство да прави радикални икономически и социални реформи, от каквито страната безспорно се нуждае.

   Нужда от реформи, от която всъщност изкристализира и успехът на Реформаторския блок, чието класиране за Европейския парламент е малка, но важна за него стъпка. Която обаче, по добра милиционерска традиция, бе неизбежно също да бъде опорочена. Защото случаят с изместването на Кунева от първото място в листата си е пар ексаланс удар под кръста. След който лидерката на ДБГ повече няма какво да прави в тази коалиция. Ще кажете, че засега кукувицата се държи почтено. Може. Но докога ще издържи на подлостите на коалиционните партньори и най-вече на тези от ДСБ? В която партия Кънев ни е симпатичен, но която драгалевска шайка очевидно е неизлечимо болна от костовизъм. При което защо Кунева да влиза отново в листа, от където организирано ще я изхвърлят?! 

   Та така, след взаимоизтреблението на останалите политически мастодонти, се стигна и до възкръсението на ГЕРБ, която почти без кампания спечели последните избори. Което наистина е тревожно. „От изборните резултати най-силно ме тревожи това, че една немалка част от образованите, интелигентните, успешните и европейски мислещи хора се е преориентирала и си е дала гласа за ГЕРБ – пише Николай Слатински. – Това е доста сериозна промяна в техните нагласи и индикация за нещо много тъжно като перспектива за страната ни. Значи те нищо по-добро от това зло не виждат.”

   По-важни в случая обаче ни се струват културологичните изводи, които прави от евроизборите филологът Александър Кьосев. Които той разделя на три групи елементи – социални, медийни и съдебни. Социалните, свързани с: изчезване на "самоколонизиращите се" градски елити; масов"анти-елитен" вот в провинцията и по селата; сплотен отбор от политически брокери a la бай Ганьо; ариегардна мрежа пост-ченгета в сенките; озверели все-още-настоящи-всъщност-бивши властници, загубили представата за реалност и закон; саморасли идеолози "отдолу"; отсъствие на каквито и да е нови, реални идеи, леви или десни. Отчетливите медийни елементи пък са свързани с телевизионния терор, страхът от "болшевизъм" в медиите, абонираните за всички медии експерти, сериалната духовна култура и специално „епицeнтърът на пост-социалистическата наглост, носещ името "агент Димитър". И накрая три важни, според Кьосев, съдебни елемента: масовото убеждение, че "законът е врата у поле", съдебни елити тип „Гуньо адвокатина”, както и „главен прокурор, специализирал се да се намесва, когато не трябва и да не се намесва, когато трябва”.

   Та, като единствен изход от трагичното положение професорът от СУ вижда в Просвещението. „Не е ясно дали въпросната възможност е реалистична, – университетите са феодализирани, училищата – лумпенизирани – но май е единствена”. 

   Апропо, случаят с 15-ия преференциален камък в градината на „Позитано” само потвърждава това.

   В заключение ще кажем, че освен тревога за българското политическо съзнание, повтарянето на едни и същи грешки 70 години наред, е и доказателство, че българското общество се нуждае не от нов договор, а от нов тип обществени договори. До които дали след 15 години ще стигнем, както се надяваме от библейските пророчества, или благодарение липсата на които България ще изчезне, това само Господ знае. И Нешка Робева.