За католиците възкръсването на Исус е видимо по-непразничен момент от раждането на Спасителя. Докато при православните е обратно. Дали защото повечето от нас дълги години бяхме под гнета на комунизма и така превърнахме мечтата за възкресение във фиксация или пък, владеещи тайната на божествения огън, православните християни, за разлика от католиците, не се плашим чак толкова от мрака, в който технологиите забулвали напоследък Бога, каквато опасност съзря във великденската си реч папа Бенедикт XVI? Но това е факт. За папата обаче е факт и друго: че отдалечаването от духовните неща все по-осезаемо пречи на католиците да разграничат доброто от злото. Не защото злото е намаляло, а защото е станало по-лицемерно.

   Но ако за повечето посткомунистически православни е валидна фиксацията в безкритичната мечтателност, а за гърците гордостта заради миналото, в момента за нас, българите, не са валидни и двете основания за смущаващото отдалечаване на човечеството от духовното и приближаване към материалното.

   Попаднали по историческо стечение на обстоятелствата на границата между християнството и исляма, с много патриотичен заряд е заредена не само гръцката, но и българската история. Както тази на Първото и Второто царство, така и на Възраждането и последвалите го няколко десетилетия Трето царство.

   След тези царства обаче комунизмът превърна вярата буквално в ходене по нужда, плодовете от която гавра берем до ден-днешен, обзаведени с митрополити-мекерета. И ако сега папата се притеснява от технологичната революция, която предпоставя значително увеличаване продължителността на човешкия живот, създаване не само на генно-модифицирани продукти, но и на животински и дори човешки клонинги, то това на нас ни изглежда по-скоро дежа-вю – нещо, което се е случвало. Защото по времето на комунизма нашата вяра беше изкушена не само от тоталния атеизъм, но и от реално съществуващата през 70-те години научно-техническа революция. Като всичко това бе съчетано с допълнителен натиск на пророчици, вещици, баячки и гледачки начело с Ванга, както и на сюрия висши клирици – доносници на Държавна сигурност. Та, при това тотално и перфидно насилие над човешкия дух е истинско чудо, че въобще още има вярващи българи.

   А за да си представи папата доколко и с какви не само физически, но и чувствени инквизиции е упражнявал насилие над хората комунизмът, свидетелства следната пикантна разпоредба от декрета на Саратовския губерски съвет на народните комисари за „отмяна на частното владение на жените” от 1 януари 1918 година. Който декрет, след като отменя „владението” на жените от 17 до 30-годишна възраст (тоест, в тази възраст жените трябвало да не се женят и да са свободни – разбирай да са за общо ползване) постановява още „половият подбор да се основава на класовата, пролетарската и революционната целесъобразност”. Което означава, че в „една любовна връзка не трябва да се използват елементи на флирт, ухажване, кокетство и други методи на специално сексуално завоевание”. Както не трябва да има и ревност.

   68 години по-късно в едно съвместно съветско-американско телевизионно предаване, осъществено на 17 юли 1986 година като телемост между Ленинград и Бостън и озаглавено „Жени говорят с жени” американска участничка попитала следното: „У нас в телевизионните реклами всичко се върти около секса. Има ли у вас такива реклами?” На което рускинята Людмила Иванова, шеф на ресторант и представител на обществената организация „Комитет на съветските жени” отговорила: „Секс у нас няма и ние сме категорично против това”.

   Разбира се, Бенедикт XVI никога не е живял в комунистическо общество и не е запознат с механизмите и тънкостите на комунистическата религия. Затова ни се струва, че малко преекспонира притесненията относно днешния технологичен бум, въпреки че технологиите разширяват възможностите и на престъпната дейност. Защото техниката, технологията е магарето в съвременната приказка, по-важни са лисиците с идеите. Което, всъщност, винаги е било така. Затова предшественикът на Бенедикт XVI – Йоан Павел II, който беше много наясно и с комунистическите, и с научно-техническите параметри на атеизма, успя не само да разбере, но и да промени християнския свят. За лош късмет обаче май само католическия, не и православния, което тепърва предстои да разберем. Сигурното е, че нито фашизмът, нито комунизмът успяха да унищожат моралните ценности на католическата цивилизация.

   До известна степан и нашата вяра не беше изкоренена от комунизма – напълно никоя вяра не може да се изкорени. Както казва Толстой, вярата придава такъв смисъл на живота, който не се унищожава от смъртта. Но пък моралните устои на обществото бяха много силно разклатени и разколебани. Тежките последици от което преди промените не се усещаха, защото повечето от правилата в обществото се крепяха не толкова на моралните закони, колкото на страха. Когато обаче след Десети ноември този страх отпадна като основен регулатор на обществото, низкия морал на това общество лъсна като циганин на месечина.

   Което тежко нравствено дередже продължава да тежи на нацията до днес. Години наред за циниците и политиците, както и за голяма част от зомбирания електорат, безнравствеността не се смяташе за нещо кой знае колко важно за демократичното ни развитие, но в действителност, както най-после взе да ни просветва, това се оказва най-важното за една цивилизована държава – да се спазват писаните и неписани (морални) правила и закони.

   И тъй като 22 години след смяната на режима се намираме на изходната точка и в духовно, и в материално отношение, в обществото ни предстоят драстични не само икономически и политически реформи, но и такива в духовната сфера, в която главна роля трябва да играе Българската православна църква. Която църква, за съжаление, е тежко компрометиран обществен институт – и като интелект, и като морал. Защото, поради условната затвореност на системата промените в този институт стават точно толкова трудно, колкото в МВР, в съдебната сфера, в образованието и здравеопазването. Които сектори кой знае защо наричаме публични. С публичен дом ли го свързваме, с цирк ли някакъв – не ни е много ясно. Ясно е само, че каквито са ни политиците, такива са ни и клириците – хвани едните, удари другите.

   При което положение на излизане от пустинята ли сме, на влизане в нея ли, не Филип Димитров, ами Господ не може да ни каже. Във всички европейски и световни класации сме заседнали толкова твърдо на дъното, че чак от себе си се срамуваме. Което дано е начало на някаква промяна – нали срамът отграничавал човека от животното. Тъй като нищо друго, което да поддържа вярата ни, не идва откъм този, откъм когото трябва – от Светия синод. Където някакви брадати, но пъргави старци с часовници „Ролекс” се качват и слизат от някакви луксозни автомобили, влизат и излизат от някакви врати и вместо да отговарят на въпросите на журналистите, пътьом ги пошляпват с вестниците, които едните четат, а другите пишат. Което по принцип не е лошо, щото болшинството журналисти това заслужават, ама каква е ползата за публиката?! За публичния сектор?! Където вълците продължават да пазят стадото, лисиците – кокошките, а педофилите – децата?!

   А че за гърците православният Великден е 90 на сто патриотизъм, но неувреден от комунистическия страх, личи от поведението им дори в такива тежки за тамошната икономика времена. Когато им се налага да се борят и с правителството, и с Европа, и със самите себе си, така да се каже. За да излязат достойно от ситуацията, като в същото време спасят и държавата. За което си поведение бяха наградени от правителството с великденски бонуси за всички – работещи и пенсионери. Да не говорим за големите (специални, великденски) гръцки отпуски, които са колкото български ученически ваканции.

   „Дали обаче тези бонуси не са заради предстоящите в Гърция парламентарни избори? – заработва в българската тиква православният червей на съмнението. – Един Господ знае!”