Духът има два, наглед взаимно изключващи се, а в действителност взаимно допълващи се мотора – този, от който зависи рационалната човешка мисъл и другият, определен от вярата в божествената подкрепа. Като двете пространства са обособени условно под формата на наука и религия, имащи съответно мисловна и сърдечна (чувствена) страна. И тези разграничения (пак казваме: условно направени) се отнасят не само за индивидуалния живот на човека, но и за съществуването на различните организирани общества. В които науката определя главно материалните, а религията – най-вече духовните ценности. И където едните без другите не могат да съществуват пълноценно.
Това разделение, всъщност, е определено от особеностите на човешкото мислене, което също условно (често неправилно) се дели на научно (понятийно, синтетично, рационално) и художествено (образно, синкретично, емоционално), като в крайна сметка двете страни са толкова тясно свързани, че едното без другото не може да се реализира и дори не може да съществува. Като примери в това отношение има много, особено що се отнася до т. нар. творчески вариант на мисленето, който най-много е изследван от психолозите.
Тук обаче, предизвикани от българската действителност, ни се иска да направим по-друго разделение на мисленето – на светско и религиозно. За да видим практическата полза от това мислене. Не толкова за отделния човек, колкото за страната, която очевидно десетилетия наред не може да изплува от блатото на мизерията и безперспективността.
Най-напред какво е положението с религията в България? Трагично. Тогава ще пуснем ли духа от черната кутия с надпис „Българска православна църква”? Напоследък с розова панделка? Защото най-важното за духа в тази кутия е подозрението, че той отдавна служи на двама господари – на Бога и на мамона. Което е не само недопустимо, но и абсурдно според Началника. Според който всеки човек (какво остава за свещенослужител?!) трябва преди всичко да е добросъвестен християнин. За да крепи своя и на близките дух в жестоката битка с материалните изкушения. Особено днес у нас, когато нашите политици и клирици доведоха българите до ръба на физическото и морално оцеляване. Вследствие на което много от сънародниците или напуснаха оскотялата държава, или пропаднаха в пропастта на греха – невъзвратимо.
И в същото време самозабравили се висши духовници ни разтягат лакардии: че лявата ръка не трябвало да знае какво прави дясната или че по конституция църквата била отделена от държавата. Защото и тази независимост е условна. Нещо повече: дори най-беглият поглед върху християнската теория и философия ще ни покаже, че връзката църква-държава е много, да не кажем прекалено, тясна. Още повече, че църквата се сеща, че е независима, само когато й е удобно. Като в случая с Неврокопския митрополит Натанаил, който не иска да му отваряме досието. Като така продължава да служи на двама (или повече) господари и продължава да изповядва и проповядва, без да носи никаква отговорност за пороците, ширещи се из Неврокопската епархия, примерно. Отговаряйки съвсем не пред Този, пред Когото трябва.
Иначе, днешната държава всячески угажда на църквата. В храмовете не можеш да си намериш място от комунисти. Но то е, защото по презумпция църквата владее умовете и сърцата на електората, от когото всъщност се нуждаят политиците. Друг е въпросът, че родната църква нищо не владее. Или ако владее нещо, то това са най-малко душите ни. Отделно това, което владее, не го управлява добронамерено и в интерес на Бога и миряните, които в действителност са основната част от църквата.
Веднага след промените имаше заблуждения, че православието ще помогне за по-безболезнено преодоляване на тоталитарните престъпни практики, но се оказа, че в много отношения то продължи да ги вдъхновява. Затова досиетата на висшия клир трябва да се отворят колкото се може по-бързо. Тъй като това няма да смути нито държавата, нито гражданите. Както се притеснява дядо Натанаил. Защото на държавниците-престъпниците не им пука за нищо, камо ли за вярата на хората. Докато в същото време нормалните хора ходят в църквите не заради дядовците и слугите им.
Прочее, не е розово положението и с българската светска мисъл. Което е видно, както от мухлясалите институти на БАН, така и от корумпираната образователна система, както още и от мижитурската, присъдружна роля на творческите съюзи, да не говорим за хилядите фондации, създадени с изначалната идеална цел да крадат. Затова, ако все пак нещо свежо се е появило на българския пазар на мисли и идеи, то в 90 на сто от случаите е отгледано в чужбина. Та може и затова да ни впечатлява, понеже не сме наясно със световното ниво. Но понеже следим горе-долу литературните изяви, в този контекст може да споменем с добро имената на писатели като Илия Троянов, Алек Попов, Теодора Димова, Мирослав Пенков. Всичко останало е захлупено от отровата на различни зависимости (материални и морални), на конюнктурата (политиката) и провинциализма (национализма).
А ето каква е разликата между конюнктурщиците и истинските творци: „Винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение”, споделя починалият тези дни чешки драматург, интелектуалец, дисидент и президент Вацлав Хавел. За такава независимост става въпрос. Която зависи от истината и свободата.
Но кое все пак е духовното зрънце, което задвижва колелото на световната история, за да видим какво може да задвижи, в крайна сметка, и българския напредък? Защото през последните години къде ли не влизахме и излизахме, как ли не пъшкахме и не се тръшкахме, а от това така и нищо добро не произлизаше. Даже напротив – ставаше и става все по-лошо и по-лошо.
Когато обясняват възхода на германската държава в края на XIX-и и началото на XX-и век, историците изтъкват различни предпоставки. Вероятно всички са важни в някаква степен, особено когато са изложени от добросъвестни изследователи на миналото. Но нашето внимание бе привлечено от един често пренебрегван от историците аргумент, а именно фактът, че в епохата на Ренесанса и особено на Просвещението в Германия не е имало закон за авторското право. Което предположило издаването и разпространяването на изключително много популярни, научни и художествени книги, които се попивали масово от немската нация главно поради своята ниска цена и достъпност. Така, чрез тази демократизация на идеите, Германия надвила над забогателите чрез колонизаторска политика Португалия, Испания и преди всичко над основния съперник Великобритания. В която англичаните още от средата на XVIII-и век имаха такъв драконовски закон за авторското право, че сякаш продавали злато, а не книги. Които, естествено, никой не купувал.
И след като благодарение на своята техническа гениалност Германия се разходи по два световни начина не само из Европа, но и по цялата планета, дойде ред и на американския възход. Но ето как определя възхода на американското общество проф. Милко Петров, преподавател по чуждестранна журналистика в Софийския университет: „Не бива да забравяме, че един от факторите, допринесли за стопанския възход на Америка, е, че се е инвестирало в образованието и културата още преди независимостта на страната. Например, държавните пощенски служби са поели разходите по разпространение на научни и литературни издания още при създаването на младата република. Целта е била да се даде равен достъп на четящите в малките, отдалечени градчета и селца до образование и култура.”
Значи, ето как две незначителни наглед причини могат да определят светлото бъдеще на нациите и на света за десетилетия и векове. Като и в двата случая се е получил т. нар. „ефект на пеперудата”. Но не в природата, а в човешката история.
Какво може да се направи в момента, за да се предизвика приблизително такъв ефект в българското общество? У нас, например, още от днес или утре държавата може да започне да плаща интернет-достъпа на всеки българин. Което ще отприщи такъв невъобразим интерес към новите технологии, че само за няколко години ще настигнем не само Естония, но и най-технологичните нации в света. Защото в България все още има условия за драстична положителна промяна, от която зверски се нуждаем. Ако въобще някой от българските управници мисли за нещо друго, освен за собствените си величие и задник. А и докато не е станало прекалено късно. Защото в духовен план сгромолясването продължава.
ПП. Новини, коментари, туристически маршрути и фитотерапевтични практики може да намерите в електронния вестник "Д-ФАКТОР" на адрес: www.dfactor.ovo.bg
Вносът на ток от Румъния в реално време
Снежанка и седемте джуджета
