Стихотворението „Книгите” на Атанас Далчев бе дадено за интерпретация или есеистична манипулация на тазгодишната матура по литература. Така ли е било изтеглено, дирижирано или не, но се получи добро стечение на обстоятелствата. В стихотворението има заложени като провокации две любими на тийнейджърите теми: по-актуалната за тях в посока на отмъщение за „безсмисленото” четене в училище и другата, свързана с по-генерален кръстоносен поход срещу хартиения литературен вариант, който в последно време ни занимава най-често под формата на вторични суровини. Иначе, по същество стихотворението е диалектически сблъсък на две основни тези в християнската философия – едната, че знанието е сълзи и втората, че нещастието е плод на невежество.

   Но не конкретната матура е обект на анализ в настоящата дописка. Тя е само повод да ударим още веднъж камбаната за случващото се в българското образование. Този път буквално на умряло, защото се оказа, че в тези майски дни в столичния квартал „Люлин” малолетни убийци най-спокойно са си ходели на училище. Което сгромолясване на системата в последните 10-15 години не само не се предотвратява, но все повече се задълбочава. А за капак и следващата учебна година ще почне без нов образователен закон. За този закон има проект, но в него има толкова глупави предложения, че е заприличал на панагюрски зелник, когото и гъските няма да ядат. А и какво добро може да се случи във фундаментална обществена сфера като образователната, ако тя се гледа само от една позиция, при това на неотразимата в некадърността си държавна институция МОМН? Където нещата се „обсъждат” само за протокола, докато в крайна сметка винаги се налага най-удобния за администрацията вариант. Откъдето започват да произтичат следващите неизбежни неудачи и така до края на света. Защото, както е казал актьорът Роналд Рейгън, „не трябва да очакваме, че правителството ще реши нашите проблеми. Нашият проблем е правителството.“

   Всъщност, пословичната бюрокрация създава проблеми по цял свят, в т. ч. и в Америка. Където държавата също не отстъпва лесно образователна територия на частната инициатива. Но е принудена да го прави. Защото там се отчита и най-малката икономическо трептене, да не говорим за сериозни кризи като настоящата. А именно „подобряването на образованието е един от най-очевидните начини, по които правителствата могат да постигнат дългосрочен положителен ефект за икономиката”, твърдят Рагурам Раджан и Брайън Бари, преподаватели в бизнес-училището към Чикагския университет.

   Очевиден ли е този начин за нашите управници, ученици, студенти и преподаватели, за хората от бизнеса и за всички българи? Вече чухме последната инициатива на премиера за изход от кризата: да продаваме специалистите като футболисти, като на първо време им върнем задължителното социалистическо разпределение за срок от пет години. Да ги продаваме е хубаво, ама кой ще ги купи?! Докато второто е още по-сложно. Защото трябва да им осигурим работа. Което няма как да стане, освен ако премиерът не възстанови за мъжете някогашния кеч, демек „Строителни войски”, които да правят тунели и магистрали на ангария, а за жените-специалистки да разшири надомната работа, свързана с шиене на гоблени, лепене на гирлянди и сексуално обслужване като компаньонки. Даже ако се реализира, тази идея ще е крачка към отдавна чаканото легализиране на проституцията, а от там и на съответния малък и среден бизнес, тънещ сега в сивия и черен сектор. Та, ако не се направи нищо, завършващите юристи, икономисти и други специалисти ще продължават да намират за по-достойно да проституират и слугуват по света, вместо да мизерстват тук с кирливите „специални” заплати, ако въобще си намерят работа по специалността.

   Иначе, щом премиерът дава тон, министърът няма как да не го подхване – нали е на барабана пръчката. Макар че и притесненията на Игнатов са като на всеки нормален човек, в смисъл дали пазарът на труда ще може да поеме такива висшисти, които след приключването на обучението си по държавна поръчка ще бъдат задължени да работят в страната?

   Прочее, умните студенти сами се ориентират къде, какво и как да учат. Защото масовизацията на висшето образование, което набира скорост, няма да доведе до нищо добро. На матура тази година се явиха 67 хиляди зрелостници, а в първи курс на университетите се очакват 71 хиляди студенти. Казват, ще идват и кандидати от чужбина, като лично Игнатов съобщи, че до 5 юни ще бъде внесено предложение за облекчаване на реда за прием на чуждестранни студенти. Ама от коя чужбина? Защото навсякъде знаят колко струват българските дипломи. Да издадеш качествена диплома не е като да варосаш навеса на Капитан Андреево и да забаламосаш Цветанка Ризова, че си готов за Шенген.

   А понеже студентите идват от матурите, последните вече се радват на все по-голямо доверие от страна на висшите училища. Нищо, че зрелостниците и тази година ще се оценяват след като се видят точковите им постижения, тоест оценките им ще се нагласят според желания среден успех. За да не се излагаме пред чужденците. Макар че при следващото международно изследване на PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно оценяване на учениците) истината отново ще лъсне – още по-горчива и нелицеприятна. Но на кого му пука?! Тогава и министрите, и образователните началници ще бъдат други и така виновниците пак ще са неизвестни.

   Затова е крайно време да поговорим сериозно за българско образование. Тоест, да сложим проблема с краката на земята. Вместо да откриваме, закриваме и прекрояваме академии, институти и университети или да претопляме макаренковски теории отпреди 100 години. Да почнем от основата на пирамидата. И да караме подред.

   Значи, в началото е предучилищното и началното образование. Добро ли е то и работи ли? По всички (и международни) критерии то е на прилично равнище. Тогава защо искаме и него да развалим, усложним, объркаме и в крайна сметка съсипем? Като въвеждаме задължително двегодишно предучилищно обучение, за каквото в момента няма база? Както и целодневна организация на обучението в цялото основно училище, което е изключително екстензивен и неефективен начин на работа? Който начин ще удвои разходите, но в никакъв случай и резултатите. Ще отдели още повече децата от семействата, където е най-естествената среда за тяхното правилно израстване до пълното изживяване на пубертета. Защото, както гласи един от законите на Ману, „бащата струва повече от сто учители, майката – повече от сто бащи”. Поради което предвижданото наливане на грешни пари в социалистически форми на казармено дресиране е не само излишно, но и вредно, да не кажем опасно, ако бъде заложено в закона. Що се отнася до излишните пари на държавата, то те спокойно могат да се инвестират в детски помощи. За да стимулират родителите и специално майките да обръщат повече внимание на децата. Ще кажете, че циганите само това и чакат или че на запад колежите са изградени на пансионен принцип. Да, ама първо и циганите са граждани на тази държава, тоест и те най-сетне заслужават нейното внимание и второ, в онези колежи, повечето от които частни, не се ходи от I клас, а след завършване на съотносително нашия X клас.

   Проблемите в българското училище започват след IV клас. Следователно, оттук нататък трябва да се търсят средства и начини за изваждане на българската образователна система от кризата. Като „водещо при създаването на подобна система е да се осъзнаят положителните неща, които конкуренцията може да донесе за образователния процес”, твърдят споменатите професори от Чикаго Рагурам Раджан и Брайън Бари. И тук конкуренцията се отнася не само до частните, държавни и семейни образователни форми, но и до разнообразните учителски философии. Защото учителската професия е особена професия. Учителите са основата, същността на училището. Затова както е редно те да имат претенции към обществото, така е нормално и обществото да има такива към тяхната работа. Та, в тази връзка към американското учителство има главно два вида отношение. В лявото политическо пространство възприемат всички реформи, третиращи учителите като част от проблема, с подозрение, докато отдясно ситуацията изглежда коренно различна – там всяка политика е добра, ако учителите са против нея. Като в случая се получава нещо обратно на нашите разбирания за ляво и дясно. Лявата политика е по-консервативна, тъй като възприема учителя като главата на Живко от „Автобиография”-та на Бранислав Нушич, която глава осветява и огрява като слънце еднакво и правилно всички ученици. Докато дясната политика смята, че пред учителите трябва да има постоянни предизвикателства, изискващи и предполагащи непрекъснато подобряване на работата им.

   В крайна сметка, според Рагурам Раджан и Брайън Бари ”реформаторите ще трябва да продължат да експериментират в търсене на точния начин за налагане на стандарти – за да гарантират, че учителите се конкурират в точните параметри – и да предоставят всички останали организационни и иновативни промени, от които учителите, учениците и училищата се нуждаят.” Защото „по-голямата конкуренция със сигурност е начинът да се върви напред.”

   Могат ли родните „реформатори” в лицето на чиновниците от МОМН да предоставят споменатите нужни неща на българските учители, ученици и училища, може всеки да прецени.